Демарко отново се изуми от дипломатичността на Морели. Без да каже нищо унизително, той току-що обясни защо жена му може би е прекалила с питиетата и се е държала малко глупаво пред абсолютно непознат.
— Да, сър — каза Демарко, — и съжалявам за загубата ви.
Демарко знаеше, че Кейт всъщност е била доведена дъщеря на Пол Морели — дете на Лидия от първия й брак — и че Пол я осиновил, когато тя била на по-малко от две годинки. Преди шест месеца, на шестнайсет, бе загинала при автомобилна катастрофа. Демарко си спомни една вестникарска снимка от погребението: сенаторът е прегърнал жена си, по красивото му лице се стичат сълзи. Снимката беше като портрет на идеалното семейство, само дето центърът му бе изтръгнат.
Морели поклати глава, като че ли да се отърси от спомени, които не искаше да извиква в съзнанието си.
— Докъде бяхме стигнали, Джо?
И сам отговори на въпроса си:
— А, да. Щяхте да ми обясните какво общо има смъртта на Тери Финли с мен.
Демарко започна да му разказва за тримата мъже в списъка на Финли — Башо, Фрей и Риймс — и когато приключи, Ейб Бъроус избухна.
— Пак ли тези простотии! — възкликна той. — Знаете ли, Демарко, случилото се с въпросните господа обхваща период отпреди пет до четиринайсет години. Четиринайсет години! Но хората продължават да говорят. Тримата мъже са направили по нещо глупаво и винаги ще се намери някой тъпак да намекне, че Пол им е създал тези проблеми просто защото техните грешки са помогнали на кариерата му. А негодниците от Републиканската партия… Сигурно са хвърлили хиляди, дори милиони да разнищват тези злополуки, съвпадения, каквото и да са, по дяволите, и са се изръсили с надеждата да открият нещо, което да лепнат на сенатора. Като например, че видиш ли, той бил платил на онова педалче да се набута в леглото на Риймс.
— Ейб — вдигна ръка Морели, очевидно недоволен от избора на думи от страна на своя помощник.
— Всичко е една голяма помия! — не се спря Бъроус. — Нека ви кажа и още нещо. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но Тери Финли… Той беше като онези джавкащи малки кученца. Сещате ли се, онези помиярчета, които нямат и петнайсет сантиметра от земята, но все се теглят на каишката и се мъчат да те докопат, все едно са питбули. Ето такъв беше Финли. Все търсеше следващата голяма бомба, която да засенчи аферата „Уотъргейт“ или скандала „Люински“, но така и не я откри. Работи за „Уошингтън Поуст“ петнайсет години, но както чухте преди малко, хора като сенатора дори и не знаят, че е съществувал.
— Не мога да потвърдя впечатленията на Ейб от господин Финли — заяви Морели, — но за едно нещо съм съгласен с него: твърденията, че съм режисирал трагедиите, сполетели тези мъже, са не само неоснователни, а и са доказано неверни.
Демарко остана с впечатлението, че това беше начинът, по който двамата мъже работеха заедно: Бъроус нанасяше яростната емоционална атака, докато Морели излизаше спокоен и разумен. А може би наистина беше спокоен и разумен.
— Имаше още две имена в списъка, сенаторе — каза Демарко. — Две жени. Марша Давънпорт и Джанет Тайлър.
— Кои? — попита Морели. — Познати ли са ти тези имена, Ейб?
— Не — отсече Бъроус.
— Давънпорт е вътрешен декоратор. Вие или съпругата ви очевидно сте се консултирали с нея относно тази къща, когато сте се преместили във Вашингтон.
— Така ли? — учуди се Морели. После щракна с пръсти. — Чакайте малко. Дребничка руса жена?
— Да, сър.
— Вярно. Сега си я спомних. Дойде вкъщи няколко пъти, но доколкото си спомням, нещо не се сработиха с Лидия. За друго не се сещам. Не помня дори да съм разговарял с нея.
Тези думи, общо взето, съвпадаха с онова, което Марша Давънпорт бе казала на Демарко.
— А другата жена? — попита Морели. — Как й беше името?
— Джанет Тайлър. Била е ваша служителка, докато сте били кмет.
— Голяма работа — обади се Бъроус. — Всички в градската управа на Ню Йорк бяха служители на сенатора по онова време.
— И нея ли не помниш, Ейб? — попита Морели.
— Не — каза Бъроус.
— Джо, знаете ли какво — внезапно предложи Морели. — Защо не минете през офиса ми утре, а Ейб ще провери какво имаме из архивите за тази Тайлър. Нали разбирате, и на мен ми е не по-малко интересно защо името й е било свързано с моето.
— О, моля ти се, Пол — каза Бъроус. — Финли си е вкарал мухата, че синът му е бил убит, но това няма нищо общо с нас.