Предишната вечер без малко не се изкуши да се обади на Ема и да я помоли за помощ. Тя щеше да вземе първия самолет до Ню Йорк, сега колата й щеше да следва лимузината на Калвети и тя — подходящо въоръжена — без колебание щеше да убие Калвети, ако се наложи. Но в крайна сметка реши да не й се обажда и не вдигна, когато тя го потърси. Доколкото знаеше, Калвети, следователно и Морели, беше в неведение относно участието на Ема в операцията и Демарко не искаше да я разкрива. Достатъчно хора бяха умрели заради това, което направи. С тази ситуация щеше да се справя сам.
Отново погледна назад към човека, на когото беше поверил живота си, и видя, че Калвети безстрастно зяпа реката през затъмнения прозорец на колата. След няколко минути затвори очи, главата му клюмна на гърдите и той тихо захърка. Съдбата на Демарко очевидно доста безпокоеше съзнанието му.
Пресякоха река Хъдсън при Покипси и се отправиха на запад по Четирийсет и четвърта магистрала, докато не стигнаха Кетскил Парк. Калвети се събуди след няколко минути и запали цигара, но остана неподвижен и замислен.
Докато колата се изкачваше, количеството сняг отстрани на пътя все повече се увеличаваше, докато не заприлича на бял тунел. Минаха покрай един язовир близо до някакво градче със смешното име Лакауак и точно след една малка железопътна гара на име „Съндаун“, в подножието на планината Сампсън, шофьорът отби от главния път. Караха още няколко минути и спряха до една борова горичка. Не се виждаха къщи, нямаше и хора. Добро място за убиване, помисли си Демарко, но беше сигурен, че не са дошли чак дотук само за да го убият. Можеха да намерят някое голо поле и в Ню Джърси, ако това беше намерението на Калвети.
Калвети продължи да мълчи, загледан в снежната гора. Проговори сякаш след цяла вечност.
— Ето какво ще направиш…
Демарко отново се шокира от пълната липса на топлина в очите му. Не можеше да си представи човек с такива очи да обича когото и да било, дори и внучката си.
— Разбра ли ме? — попита Калвети и добави: — Или ти, или той.
Демарко кимна. Много добре го беше разбрал, просто не му хареса това, което чу. Друго развитие на събитията беше очаквал.
— Дай му го, Лумис — заповяда Калвети.
Лумис безмълвно подаде на Демарко кобур с малокалибрен автоматичен пистолет. Приличаше му на .25 — същия калибър беше използвал Морели, за да убие жена си. Кобурът беше пригоден да се закопчава на колана. Когато Демарко прие оръжието, Еди извади своя пистолет и го насочи в лицето на Демарко. Този на Еди беше по-голям от неговия — можеше да пробие дупка в главата му колкото грейпфрут.
— Ако извадиш пистолетчето от кобура, докато си в близост до колата, си мъртъв — каза Еди.
Демарко закопча кобура за колана си и излезе навън. Преди да затвори вратата, погледна Калвети. Босът беше завил коленете си с едно одеяло, а раменете — с друго. Изглеждаше, все едно му е студено и некомфортно. Снежната гора не приличаше на обичайните ловни земи за този стар градски хищник.
Загадъчният Лумис излезе от задната врата на линкълна със злокобното куфарче в ръка.
— На около петдесет метра — посочи той — ще видиш отбивка наляво. И побързай. На господин Калвети не му харесва тук на високото.
Демарко се увери, че скиорското му яке скрива пистолета, и за момент огледа гората наоколо. Беше като картинка от коледна картичка — борове, поръсени със сняг, земя, покрита с мек бял килим, висок остролист отдясно, украсен с яркочервени плодчета.
Лумис постави алуминиевото куфарче върху капака на линкълна и закопчалките изщракаха. Демарко се зачуди колко ли време би отнело да се изкопае гроб в еднометровия сняг. Дали трупът щеше да остане замръзнал до края на света?
Хижата беше от одялани трупи, с покрив от дървени плочи и каменен комин. Наблизо имаше барака, заредена с поне два кубика дърва. От комина се издигаше пушек; прозорците на хижата бяха заскрежени; по стрехите имаше ледени висулки. Идеалното скривалище — далеч от стреса на града, бърлога, където да се усамотиш с любовницата си — една снежна Елба за доброволно изгнание.