Демарко видя, че най-сетне беше успял да изненада Морели, но не отгатна причината.
— Ти си открил, че Лидия беше дъщеря на Доминик? Май си по-умен, отколкото те мислех. Но Доминик не знае, че съм я убил, и никога няма да узнае. Полицията още не го е разбрала, така че той откъде ще знае?
— Аз му казах — заяви Демарко.
Морели прихна.
— Ах, Джо, не те бива да блъфираш. Ако си говорил с Доминик, нямаше да седиш пред мен. А всъщност точно той беше причината да убия Лидия. Притеснявах се, разбира се, че обществото може да й повярва за Кейт, но истински се страхувах само от Доминик. Лидия беше заплашила, че ще огласи пред пресата и връзката ми с него. Това щеше да бъде много по-голям удар върху политическата ми кариера, отколкото необоснованите обвинения за изнасилване от устата на една алкохоличка. А знаеш ли коя е истинската ирония, Джо? Аз можех да бъда вторият Доминик Калвети. Израснах с деца, които станаха мошениците, издигнали се не по-далеч от негови пионки, но аз се прицелих по-нависоко. Отдадох живота си да служа на обществото, не да трупам богатства. И все пак ти не ме уважаваш.
Морели тихичко изцъка с език.
— Не е лесно да те задоволи човек, приятелю, и май така и ще си отидеш в гроба.
Докато Морели все още се усмихваше на собствената си шега, вратата на хижата се отвори с трясък. Пистолетът на Морели се стрелна в посока на вратата, но когато видя кой е, той извика:
— Божичко, Еди! Какво, по дяволите, правиш тук? Без малко да ми докараш сърдечен удар.
— Господин Калвети чака отвън, сенаторе. Трябва да ми дадете пистолета, за да влезе. Знаете какъв е.
— Доминик е тук? — попита Морели.
— Да, господине — отговори Еди. — Дайте ми пистолета.
Морели се поколеба, за момент объркан и може би изплашен, но бързо си възвърна самообладанието. Стана от стола, отиде до Еди и му даде пистолета.
— Слава богу, че сте дошли. Сигурно сте проследили този побърканяк. — И той направи знак към Демарко. — Искаше да ме убие.
Еди не каза нищо — лицето му беше подвижно колкото и скалните барелефи на Маунт Ръшмор. Той прибра пистолета на Морели в джоба на палтото си… и удари Морели в лявата страна на тялото с една от огромните си обезобразени ръце.
Демарко чу как ребрата на Морели изхрущяха.
Въздухът напусна дробовете на Морели, той се строполи на земята, сви се в ембрионална поза и се хвана за изпотрошените си ребра.
— Чисто е, шефе — каза Еди.
Калвети влезе сам; Лумис сигурно беше останал в линкълна.
Калвети погледна Морели. Лицето му беше неразгадаемо. Устните му бяха свити в една тънка непреклонна черта.
Калвети беше чул всяка една дума, изречена от Морели. В кобура на Демарко имаше вграден свръхтънък предавател; приемникът беше в алуминиевото куфарче на Лумис. Лумис беше експерт по полицейско наблюдение, който работеше за ФБР и за Доминик Калвети, Калвети беше дал на Демарко пистолета, за да принуди Морели да признае, че е изнасилил доведената си дъщеря, въпреки че Калвети не вярваше, че дори и при смъртна заплаха Морели би изповядал подобен чудовищен грях.
— Доминик, какво правиш? — едва изрече Морели, агонизиращ от болката в ребрата.
Калвети не му отговори. Един поглед бе достатъчен и Еди изрита Морели в ребрата, на същото място, където го беше ударил и първия път, и Морели загуби съзнание.
Калвети огледа за момент проснатото тяло на Морели и после каза на Еди:
— Обади се на брат си да дойде.
После се обърна към Демарко.
— Върни се в колата. Лумис ще те закара до града.
Демарко кимна. Не можеше да говори, защото беше затаил дъх.
— Нали знаеш какво ще се случи, ако продумаш пред когото и да било? — попита Калвети.
Демарко отново кимна.
Калвети се взря в Демарко, очевидно искаше да бъде сигурен, че е разбрал: ако проговори, ще умре. След това погледът му се отмести обратно върху Морели. С немигащите си очи, набръчкано древно лице и дълъг кокалест нос, Калвети приличаше на лешояд, който се кани да вечеря с мърша.
Демарко никога не си беше помислял, че може да изпита някакво съчувствие към Пол Морели, но в този момент беше така. Стана, излезе от хижата и тръгна по заснежената пътека към линкълна.
Не се обърна нито веднъж.