Може би. Съвестта му беше подгизнала с „може би“.
Махоуни вирна глава и довърши питието си.
— Е, станалото — станало — каза той и тонът му издаде, че е приключил с размислите за Пол Морели. — Смятам да се обадя на едно хлапе от Ню Йорк. В момента е главен прокурор там. Ще видя дали не би искал да стане сенатор.
Демарко се досещаше, че „хлапето“ от Ню Йорк е поне на петдесет.
— Голям е идеалист — добави Махоуни, — все се бори с някоя проклета вятърна мелница, но мисля, че има потенциал.
Демарко винаги се беше възхищавал на Махоуни за едно нещо — оптимизма му. Политиката беше кофти игра и дори и с политическото влияние на Махоуни сигурно и той беше изгубил половината битки, в които се е борил. Но всеки ден той ставаше, слагаше бронята си, вземаше копието си и се качваше на доверения си мършав кон. И Махоуни се биеше с мелниците.
Да, председателят, наистина беше приключил със скръбта по Пол Морели — беше време да му намери заместник, време да започне нова битка. Демарко си мечтаеше да притежава способността на Махоуни с лекота да се съвзема от ударите на живота.
Махоуни също трябва да бе разсъждавал в тази посока, защото тръсна глава и избоботи:
— Не увесвай нос, синко. Постъпи както трябваше.
— Знам, но просто си мислех…
— Днес е дошло едно момиче, племенница на секретарката ми. Ще ви запозная. Кълна се, прилича на Джина Лолобриджида, Джо. Ти си прекалено млад, за да помниш Джина, но тази девойка… направо й е одрала кожата.
Камбанката на коледната му шапка иззвъня, когато Махоуни тромаво се изправи.
— Хайде, Джо. Изпускаме купона… Ах, колко обичам Коледа — добави той.
69
Пол Морели тъкмо идваше в съзнание, когато Еди и брат му го извадиха от багажника на колата.
Еди направо го беше смазал. Всичките му ребра бяха изпотрошени, а бъбреците — ужасно натъртени. Нямаше да се изненада, ако и далакът му беше разкъсан. Всеки път, когато старецът зададеше някакъв въпрос и Морели се поколебаеше, Еди го удряше. Удряше с юмрук като топуз, който се блъскаше в тялото му. И накрая си призна всяка една лъжа. Призна си всичко.
Проснаха го по гръб на някакъв влажен бетонен под. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а върху устата му имаше лепенка. Очите му огледаха сградата, някаква кръгла бетонна постройка. Помисли, че може би е зърнен силоз, и ясно си представи как тонове пшеница се изсипват върху него, смачкват го, задушават го.
Тогава чу нещо зад гърба си, стържене на метал в метал, като ръждиви панти, които някой се мъчи да отвори. Еди и брат му, двама мъже с телосложението на бикове, пръхтяха от напрежението. Колкото и да беше уплашен, страхът му нарасна още повече, защото не виждаше какво правят те.
Еди изведнъж се появи в полезрението му. Наведе се, хвана го за глезена и с една ръка го извлачи по бетонния под. Завъртя го по корем и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете му. Слава богу! Ако махнеше и лепенката, оставаше макар и нищожен шанс да бъде разубеден. Но преди да стигне до лепенката, Еди сложи крак на рамото му, ритна го и той усети, че лети.
Не падна от много високо, може би около два метра. Приземи се по гръб, въздухът излетя от дробовете му, вълни от болка започнаха да преминават по цялото му тяло. Близо минута лежа със затворени очи, опитвайки се да не губи съзнание. Зачуди се дали не му е счупен гръбнакът, дали някое от строшените ребра не е пробило белия му дроб. Най-накрая отвори очи и погледна нагоре.
Калвети стоеше на ръба на отвора, през който го бяха хвърлили. Нисък, крехък белокос старец, който в момента изглеждаше толкова стар и ужасяващ, колкото самата смърт. Той просто си стоеше там, гледаше Морели и го изучаваше с безизразно лице. По него нямаше нищо: никаква ярост, никакво разкаяние и определено никаква жал.
Морели се пресегна, за да изчопли лепенката от устата си и да може да говори с Калвети. Толкова истерично започна да я дере, че ноктите му издълбаха резки по едната му буза.
— Доминик! — изкрещя той, когато най-накрая успя да свали лепенката.
След това, опитвайки се отчаяно да удържи страха си, той понижи глас и каза възможно най-спокойно:
— Не го прави. Моля те. Все още мога да стана президент. Все още мога да сбъдна мечтата ни.
Калвети поклати глава — веднъж, бавно, от едната страна до другата, — след което се обърна и кимна на Еди.
Морели гледаше с ужас как Еди и брат му започнаха да спускат една тежка бетонна врата. Вратата беше на масивни панти и беше дебела поне десет сантиметра. Морели се опита да се изправи, но с всичките си наранявания беше прекалено бавен. Докато се надигне на колене, Еди и брат му вече бяха спуснали вратата и го бяха затворили в пространството долу. Последното, което Пол Морели видя, преди вратата да се затвори, бяха черните очи на Доминик Калвети, които безмълвно го пратиха в ада.