Морели вдигна ръце. Беше достатъчно висок, за да докосне вратата. Опита се да я повдигне, но знаеше, че дори и да не беше ранен, пак нямаше да успее да я помръдне. Тогава чу как нещо изтрака, все едно се беше задействал някакъв механизъм, който заключи вратата.
Той се срина на пода. Прехапа кокалчетата на дясната си ръка, за да не се разпищи, за да застави мозъка си да мисли.
Беше в пълен мрак, но докато вратата още бе отворена, той бе успял да добие бегла представа за мястото, на което се намираше. Знаеше, че са го хвърлили под сграда, може би празен зърнен силоз. Но точно тогава осъзна, че не е силоз. Чуваше някъде отгоре как някаква течност се плиска по пода. Много течност, като че ли я изпомпваха в сградата през няколко дебели тръби. Тогава осъзна, че се намира в резервоар, който обикновено беше пълен с вода или с някаква друга течност и когато се напълнеше догоре, вратата над главата му щеше да стане невидима.
Паниката отново започна да го завладява, за пореден път той я удържа и потисна страха си. Мисли, каза си той. Успокой се и мисли. Защо Калвети просто не го беше застрелял и не го беше заровил в гората близо до хижата? Защо си беше направил труда да го докара тук? А и Еди дори веднъж не го удари по лицето. Беше смазал тялото му, но лицето му дори не докосна, а това трябваше да значи, че Калвети не е искал да му разваля визията. Да, така трябва да беше. Калвети щеше да го остави тук за известно време, убеден, че така ще го сплаши, за да не дръзне никога повече да го предава или да го лъже. Не би захвърлил всичките им години труд, не и заради една дъщеря, която никога не беше обичал, и заради една внучка, която беше само малка част от живота му. Да, фактът, че Доминик не го беше убил, означаваше, че все още има надежда.
Пребърка джобовете си. Бяха празни. Не, чакай. Усети нещо. Беше малка запалка еднодневка. Тя пък от къде се беше взела? Той не пушеше, а в хижата беше ползвал кибрит, за да пали камината. Щракна запалката, вдигна я над главата си и се огледа. Бетонните стени бяха абсолютно голи, не виждаше никакъв отвор или изход, но тъкмо когато запалката опари палеца му, той зърна нещо в сенките отдясно. Изпълзя на колене и отново щракна запалката.
О, господи! Беше скелет. И беше там от много дълго време. По костите нямаше месо, нито коса, само няколко раздърпани парчета плат и кожа. Тогава забеляза, точно когато пламъкът отново започна да пари, че до дясната ръка на скелета имаше нещо.
Нетърпеливо изчака запалката да се поохлади и отново завъртя колелцето с палец. Предметът, който беше видял до ръката на скелета, беше ръждясала нокторезачка, от която стърчеше малката пиличка за нокти. Какво беше правил този човек с пиличката? Дали беше намерил изход?
Отново остави пламъка да изгасне и пое няколко бързи плитки глътки въздух. Заповяда си да не се паникьосва. Още веднъж щракна запалката, за да види какво е правил човекът с пиличката за нокти, и тогава извика от ужас.
Не спря, докато не го заболя гърлото. Призоваваше Калвети да го пусне. Призоваваше Господ да го спаси. Но докато виковете му още кънтяха из помещението, той вече знаеше, че вероятността Калвети да се върне и да го освободи са по-малки от вероятността самият Господ да се пресегне и да отвори вратата над главата му.
Сега разбра защо Калвети не го беше убил. Знаеше и защо Калвети е сложил запалката в джоба му. Калвети искаше той да умре бавно и мъчително — и докато умира, да знае, че няма да дойде спасение в последната минута, че никой няма да го открие и да му помогне. Доминик Калвети искаше той да изстрада една бавна, ужасна смърт, знаейки — с абсолютна сигурност, — че няма надежда.
Знаеше всичко това, защото в бетонната стена над скелета бяха издраскани думите:
Д Калвети
ме уби
Дж Хофа
Благодарности
Искам специално да благодаря на целия екип от Атлантик Мънтли Прес, който работи така усърдно върху тази книга, и особено на: Морган Ентрекин, Джеймисън Столц, Ерик Прайс, Деб Сийгър, Джоди Хоксмит и Сю Коул. Всички в издателството ми засвидетелстваха приятелска отзивчивост и готовност за помощ. Тези хора са истински професионалисти и аз високо ценя възможността да работя с тях.