— Открихте ли нещо, Джо? — попита Финли веднага след като Демарко се представи.
Бившият конгресмен звучеше вяло, но часът беше късен, а мъжът — възрастен, така че може би просто беше уморен. Ако си загубил син, лесно може да те налегне умора.
— Господин Финли, Тери имаше ли мобилен телефон?
— Разбира се.
— Знаете ли къде е?
— В една кутия на масата в хола. Полицията го намери в колата му и го взеха, но впоследствие ми го върнаха. Защо питате?
Дотук добре, помисли си Демарко. Ако телефонът е бил у Тери, когато е умрял, най-вероятно е щял да бъде унищожен след няколко часа престой във водата. Но това накара Демарко да се зачуди защо телефонът е бил в колата на Тери вместо у самия него. Дик Финли даде отговор на въпроса, без да се налага да бъде зададен.
— Сигурно му е паднала батерията — обясни Дик Финли, — защото полицаите казаха, че бил свързан със зарядното за запалка в колата.
— Ако обичате, вземете телефона на Тери, господин Финли — помоли Демарко. — Искам да проверя дали Тери е получил обаждане от един конкретен номер. Нали знаете, повечето мобилни телефони запаметяват последните обаждания…
— Да, знам — прекъсна го Финли. — Не съм чак толкова изостанал от модерния свят.
— Да, господине. Бихте ли взели телефона, за да проверите последните обаждания?
— Да, задръжте така за минутка.
Минаха по-скоро пет, преди Финли да се обади отново.
— Така, взех телефона.
— Добре, сега влезте в менюто с приетите обаждания и вижте дали има някой номер, който започва с две-нула-две, пет-три-две, три.
— Това номерът от салфетката ли е?
— Да, господине.
— Да видим тогава дали го има тук. По дяволите, тези копченца са толкова малки, трудно се справям с тях.
Демарко чакаше нетърпеливо.
— Готово — възкликна Финли. — Има един номер, който започва с тези цифри. Две-нула-две, пет-три-две, три-две-три-едно. Има го два пъти.
Номерът, който Дик Финли току-що прочете, беше на Лидия Морели. Когато Финли попита дали номерът е важен, Демарко излъга, че не е наясно. За нищо на света не би допуснал Финли да узнае, че има връзка между Пол Морели и смъртта на сина му.
Демарко благодари и затвори телефона, по-объркан от всякога. Имаше обяснение защо Тери Финли би звънял на Лидия: Финли беше напорист и амбициозен и съдейки по всичко, което беше научил до момента, никак нямаше да се учуди, ако Тери беше имал смелостта да се обади на жената на сенатора и да я разпитва за миналото на съпруга й. Но защо, по дяволите, тя ще му звъни? Тъкмо от репортери като него политиците и техните половинки бягат като от чума.
В едно нещо Демарко беше сигурен: не беше той човекът, който ще се обади на Лидия и ще я попита защо е звъняла на Тери. Искаше му се, но нямаше да го направи. Пол Морели беше не само политик с власт, но и приятел на председателя. Така че просто да вдигне телефона и да се обади на Лидия — и то след като съпругът й бе заявил, че няма представа какво свързва имената от списъка на Финли — за Демарко беше нещо изключително глупаво. Искаше му се обаче да разбере защо се е обаждала на Тери.
Демарко отново отпи от съмнителното питие. Чувстваше се, като че ли мускулите на челюстта му започват да блокират, все едно частично се парализираше от евтиния руски алкохол. Това го накара да се замисли дали в Русия имат организация като Агенцията за контрол над храните и лекарствата, която да следи дали производителите на водка не добавят бензин в алкохола. Най-умното, което можеше да направи, беше да излее остатъка от водката в канала, преди да се е парализирал напълно.
Напрегна ума си, но не успя да се сети за хитър начин да изкопчи от Лидия защо е звъняла на Тери. На следващия ден предстоеше да се срещне с Ейб Бъроус и да разбере какво казват архивите му за Джанет Тайлър — другата жена в списъка на Финли — и може би дори щеше да хване самолета до Ню Йорк, за да поговори с нея. Отдавна не беше виждал майка си, така че разходката до Ню Йорк нямаше да е пълна загуба на време. Но това беше всичко, което смяташе да направи засега.
Доволен от решението си, той каза За ваше здоровье — единственото, което знаеше на руски — и безразсъдно изля остатъка от водката в гърлото си. Все още кашляше, когато звънна телефонът.
— Да — изграчи той в слушалката. Гласът му звучеше, все едно някой беше настъпил ларинкса му със ски обувка.