— Господин Демарко, обажда се Лидия Морели. Трябва да поговорим.
9
— Гледай го тоя нещастник! — изрева Карл. — На всеки шибан светофар минава на жълто.
— Ще го изпуснеш — предупреди го Джими. — Дай газ. В това сутрешно задръстване и цял час да гледа една и съща кола отзад, няма да му направи впечатление.
— Накъде е тръгнал изобщо? — почуди се Карл. — Мислех, че работи в Капитолия.
Джими поклати глава. Обичаше Карл като собствен брат — дори и оная му работа да напъхаш в мелачка за месо, пак нямаше и думичка да обели, — но не спираше да задава въпроси. Тъпи въпроси. Въпроси, на които Джими не можеше да отговори. Въпроси, на които нямаше отговор. Съвсем скоро щеше да му изтръгне езика, ако не престане.
— И защо изобщо го следим? — попита отново Карл.
Е това вече преля чашата.
— Защото Еди така каза! — изкрещя Джими. — И ти чу същите шибани неща, които и аз, мамка му. Еди каза: „Следете тоя кретен и ако говори с някого, разберете с кого и ми се обадете.“ Друго не знам.
— Да, ама трябваше да ни каже защо. Все едно сме пълни смотаняци, никой нищо не ни казва…
— Да, да, това съм го чувал — каза Джими. — И отвори прозореца. Тоя проклет пушек ме убива.
Наближаваха поредното кръстовище и светофарът отново светна жълто точно когато Демарко стигна пресечката.
— Мамка му! — извика Карл и даде газ до дупка. Светна червено още преди да са стигнали и средата на улицата преди кръстовището.
— Трябваше да му лепнем предавател на колата — каза Джими.
— Няма проблеми, и така ще се оправим — успокои го Карл.
Джими не успя да му отговори, че има проблем. Карл го изпревари.
— Гледай ги обаче тия къщи, тия шибани посолства!
Намираха се на Масачузетс авеню, в частта, позната като „Улицата на посолствата“.
— Чудя се дали тия държави си плащат за къщите, или ние им ги плащаме. Щото много ще избеснея, ако с моите данъци им плащат проклетите дворци.
Джими просто поклати глава.
— Дай газ — напомни той. — Много изоставаш.
На следващия светофар, разбира се, онзи проклетник отново мина на жълто.
— Шибаняк! — Карл натисна газта, за да хване светофара, но вече беше червено, когато излязоха на самото кръстовище. Колата, която се вряза странично в тяхната, беше такси. То удари предния десен калник на наетия им форд, като го завъртя в почти пълен кръг. Въздушната възглавница на Джими, пред мястото до шофьора, се изду с гръм. Тази на Карл не се задейства.
Карл и Джими бавно излязоха от колата, още замаяни, и Джими леко опипа носа си, за да провери дали не е счупен. Възглавницата го беше ударила право в лицето. Шофьорът на таксито блъсна предната врата с известно усилие, за да я отвори, след което се засили към тях, с огромните си жабешки очи и с безумен поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Беше с тъмна кожа и Джими предположи, че е от Афганистан или Пакистан — някоя мюсюлманска държава. Таксиджията се спря на една крачка от Карл, посочи светофара, посочи смачкания капак на таксито и започна да крещи ругатни на някакъв чужд език.
Карл халоса таксиджията между очите, като му строши очилата.
— Мамицата ти терористка — процеди той.
10
Демарко погледна в огледалото за обратно виждане и трепна. Кретенът, който го следеше последните шест пресечки, току-що беше минал на червено и се беше блъснал в едно такси. Така му се падаше на тоя кретен. Пет минути по-късно Демарко сви от Масачузетс авеню по Пилгрим роуд и навлезе в сянката на внушителните стени на Националната катедрала.
Когато миналата вечер говори с Лидия Морели, тя беше предложила:
— Да се срещнем при катедралата, господин Демарко. Смятам, че е подходящо място за една изповед.
Не му стана много ясно какво имаше предвид, но когато попита за коя катедрала става дума, тя каза:
— Ами Националната катедрала, разбира се. Знаете ли някоя друга наоколо?
В интерес на истината Демарко можеше да я просвети, но тогава не му се стори най-подходящият момент да я смайва с познанията си за всички църкви, които не посещава.
Националната катедрала беше шестата или седмата по големина в света и подобно на всички велики средновековни катедрали в Европа, и за тази беше отнело почти сто години, за да бъде завършена, като построяването й бе прекъсвано не от обсади, чума или глад, а от по-банални причини като недостиг на средства и недоволстващи работници. Но след цял един век тежък труд днес тя се извисяваше в цялото си великолепие — дом, който Господ сигурно с гордост е показвал на приятелите си.