Лидия предложи да се срещнат в Епископската градина от южната страна на катедралата. Демарко паркира колата и бързо се отправи към градината. Беше закъснял с десет минути, но Лидия я нямаше. Наруга се за неточността и се зачуди дали вече не си е тръгнала, но по-вероятно му се стори обяснението, че е променила решението си и се е отказала да се среща с него. Седна на една каменна пейка, още веднъж се огледа за Лидия, след което погледна нагоре.
Националната катедрала има три огромни витража, наречени розетни прозорци, всеки от които с диаметър осемнайсет метра и направен от хиляди парченца стъкло. Отвън те изглеждаха като невзрачни кръгове насред белите каменни стени — късчета тъмно стъкло, подредени в натруфени каменни рамки, без ясна шарка, без дори помен от блясък или красота. Отвътре обаче беше съвсем различно. Стъклописите бяха възхитителни съчетания от форми и цветове, детайлни като маслени картини. Демарко не знаеше защо отвън шарките не можеха да се видят. Подозираше, че имаше нещо общо с физичните закони за светлината, но може би и божественото имаше пръст в този феномен — трябва да влезеш в Божия дом, за да се насладиш на чудесата му.
Петнайсет минути по-късно видя Лидия Морели да крачи към него. Беше облечена със семпла синя блуза, сиви свободни панталони и ниски обувки. Отдалеч изглеждаше слаба и елегантна. Отблизо изглеждаше изтощена и недохранена и Демарко се зачуди дали не е болна.
Тя седна запъхтяна на пейката до него, все едно кратката разходка от паркинга до градината я беше изморила, и когато издиша, Демарко усети мириса на алкохол. Беше едва девет и половина сутринта. Май Лидия наистина беше болна; болестта й се наричаше алкохолизъм. Сега Демарко разполагаше с по-добро обяснение защо съпругът й се беше подразнил от пиенето й.
Лидия затвори очи, докато дишането й се успокои, след което ги отвори и се огледа, очевидно за да се увери, че наблизо няма никого.
— Защо поискахте да се срещнем, госпожо Морели? — не се стърпя Демарко.
Лидия престана да се озърта и се вгледа право в очите му.
— Защото животът ви е в опасност.
Майчице мила! Ако искаш да привлечеш вниманието на някого — ето това е начинът да започнеш разговора.
— За какво говорите? — попита Демарко.
— Чух какво казахте на Пол и мазника.
— Мазника?
— Извинявайте. Така наричам Ейб. Както и да е, чух какво им казахте. Подслушвах. След като излязох от кабинета на Пол, останах близо до вратата. — Докато изричаше това признание, Лидия се усмихваше по един леко самодоволен начин, като че ли се гордееше, че е надхитрила прочутия си съпруг. — Тери Финли не е претърпял злополука с лодка — заяви тя. — Беше убит, защото разследваше Пол.
— Госпожо Морели, боя се, че не ви разбирам. Обяснете ми…
— Какво мислите за съпруга ми?
— Какво мисля ли? — примига Демарко, объркан от въпроса. — Ами смятам, че е страхотен политик. Всички казват, че той ще е следващият президент.
Лидия кимна, все едно в знак на съгласие, след което каза:
— Той е чудовище. Мястото му е в клетка, не в Белия дом.
Демарко беше толкова слисан, че едва успя да реагира.
— Госпожо Морели, не съм сигурен накъде…
— Аз съм тази, която се свърза с Тери. Аз съм тази, която го помоли да се разрови в миналото на Пол.
Боже господи.
— Един ден чух Пол и Мазника да си говорят за него. Подиграваха му се, че бил упорито дребно журналистче, което все не успявало да постигне нещо.
Ето това вече притесни Демарко. Пол Морели беше казал, че не познава Тери Финли.
— Аз обаче поразпитах — продължи Лидия — и установих, че тъкмо Тери ми трябва. Нужен ми бе човек, който би направил всичко, за да си създаде име, и същевременно да работи за елитен вестник като „Поуст“ или „Таймс“. Реших, че е крайно време да направя нещо, а Тери беше идеално попадение.
Демарко се замисли, че може и да е избрала Тери Финли поради друга причина: ако се беше обърнала към някой от прославените репортери, те биха проявили малко повече разум и не биха я изслушали дори. Но все още не проумяваше за какво говори Лидия.
— Не ви разбирам, госпожо Морели. Какво по-точно сте искали от Тери?