И така, Демарко стоеше пред шезлонга на Махоуни, мижейки срещу обедното слънце. Беше първи септември и температурата беше над двайсет и пет градуса. Докато чакаше Махоуни да му съобщи защо го беше повикал, Демарко хвърли поглед към голямата къща. Той не знаеше кой е заел на шефа му това имение с басейн и превъзходна гледка към залива Чесапийк, но подозираше, че ще да е някой, който се опитва да му се подмаже. Демарко се зачуди дали същият този човек е заел на Махоуни и жената, която виждаше през прозореца.
Въпросната жена — с пищно тяло и бронзов тен — беше на около трийсет години и се разхождаше напред-назад пред панорамния прозорец, докато говореше по мобилния си телефон. Единственото й облекло бяха оскъдни черни бикини като на стриптийзьорка. Доколкото можеше да прецени от петдесет метра разстояние, голите й гърди бяха безупречни.
Махоуни извъртя дебелия си врат, за да види какво гледа Демарко.
— Да, бива си я — каза той. — И в случай че ти минават нечисти мисли през главата, тя не е с мен. Гадже е на собственика на къщата.
„Нечисти мисли“ — думи на грешник католик. Демарко можеше да се обзаложи, че Махоуни се изповядва за точно това прегрешение още от времето, когато е бил дундесто хлапе, което е помагало на свещеника при службата. Но дали лъжеше за жената? Демарко не знаеше. Съмняваше се и Бог да знае. А фактът, че Махоуни може да лъже така ловко, не беше никак изненадващ — той беше политик. Джон Фицпатрик Махоуни беше председател на Камарата на представителите на САЩ, третият по ранг, който би седнал в Овалния кабинет, ако и президентът, и вицепрезидентът са в невъзможност да изпълняват задълженията си. По мнение на Демарко една наистина ужасяваща мисъл.
— Хей! Стига си й зяпал циците и се съсредоточи — нареди Махоуни.
Демарко неохотно отмести поглед и се взря в сините очи на шефа си — кървясалите очи на заклет пияница.
— Има един човек — каза Махоуни, — стар приятел ми е, бивш конгресмен от Вирджиния. Казва се Дик Финли, пенсионира се преди десетина години. Въпросът е, че преди една седмица синът му загина при някакъв странен инцидент и Дик иска някой да проучи случая.
— Нуждае ли се от адвокат? — попита Демарко. — Искам да кажа, ще съди ли някого?
Демарко зададе въпроса не защото се интересуваше от отговора, а защото отново беше погледнал към къщата — и искаше да продължи да гледа. Младата жена все още говореше по телефона, но този път видя, че Демарко я зяпа. Обърна се с лице към него, удостоявайки го с цялостна гледка анфас, след това се усмихна и му помаха с пръсти. Беше толкова стегната, че нищо друго не помръдна. На бас, че Махоуни го беше излъгал.
— Ако имаше нужда от адвокат, Джо — изпръхтя в отговор Махоуни, — нямаше да му дам твоето име.
Демарко се засегна, макар да знаеше, че няма основание. Беше завършил право и дори беше придобил адвокатска правоспособност във Вирджиния, но никога не беше практикувал. Беше прекалено зает да се занимава с други противни неща от името на Махоуни.
— Както изглежда — продължи Махоуни, — има нужда някой да обърне няколко камъка и да види какво ще изпълзи отдолу.
Ето на, помисли си Демарко. Това му беше работата — да обръща камъни и да тъпче гадинки. Не много ласкателно, но достатъчно точно казано.
2
Бившият конгресмен Ричард Финли живееше в Колониъл Бийч, Вирджиния, недалеч от имението, където Демарко се беше срещнал с Махоуни.
Финли отвори вратата, облечен с избеляла от слънцето червена риза с къс ръкав, бежови къси панталони и износени мокасини. Беше нисък, към осемдесетгодишен, с плешиво загоряло теме; малката му кръгла глава и дребното лице изглеждаха добре без коса отгоре. Той се усмихна, когато Демарко му се представи, но усмивката не достигна очите му. Погледът на Финли изглеждаше празен и изстрадал, като че ли неведнъж бе понасял ударите на съдбата.