— Исках да унищожи съпруга ми.
Демарко се облегна назад.
— Защо ще искате…
— Казах на Тери, че някой е помагал на Пол през цялата му кариера. Един много могъщ човек.
— Какъв човек? — Всеки път, когато тя отвореше уста, Демарко все повече се объркваше.
Лидия не обърна внимание на въпроса.
— Сполетялото онези трима мъже от списъка, който сте намерили… Били са натопени. Мъжът, спипан с невръстното момче в леглото, е бил дрогиран, точно както е казал. А мъжът, който е претърпял автомобилна катастрофа… е, не е било катастрофа. Някой го е хвърлил от пътя или е повредил колата му.
— Откъде знаете всичко това? — попита Демарко.
— Просто го знам. Нямам доказателства, които да могат да бъдат представени пред съда, но го знам. Чувала съм Пол и Ейб да замислят провала на хора, изпречили се на пътя на Пол. Подкупвали са, изнудвали са, убивали са, за да…
— Убивали са? — възкликна Демарко. Запита се да не би тази жена да е психично болна, да не е шизофреничка с мания за конспирации.
— Да. Пол никого не е убивал собственоръчно, разбира се. Други хора вършат мръсната работа, но той е човекът, който има изгода.
— Кого мислите, че е убил, госпожо Морели?
— Освен Тери един мъж на име Бенджамин Дал. Случи се, докато беше кмет. Пол се опитваше да построи обществен културен дом в Бронкс, а Дал притежаваше парче земя, което беше нужно за изпълнението на проекта, но Дал отказал да продава. Една вечер чух Пол да казва по телефона: „Твърде дълго се проточи. Трябва да направим нещо по въпроса.“ Два дни по-късно Дал претърпял злополука в къщата си. Паднал по стълбите и си счупил врата.
— Това ли е всичко? — смая се Демарко. — Смятате, че съпругът ви е убил този човек, защото е казал „трябва да направим нещо по въпроса“?
— Да.
— Може да е имал предвид да се намери друго парче земя или да даде на Дал по-добра оферта, или… или да предприеме съдебни мерки срещу него.
— Не беше това — отсече Лидия Морели.
Демарко понечи да изругае, но после се спря. Ругатните нямаше да помогнат.
— Добре — каза той с възможно най-спокойния си глас, — значи вие сте искали Тери Финли да открие доказателства, че съпругът ви е извършвал престъпления, за да преуспее в кариерата си.
— Да.
— И сте му подавали информация, за да му помагате.
— Не, не информация. Аз реално не разполагах с такава. Намесата ми се свеждаше до това да го окуражавам, да настоявам да не се отказва, да дълбае по-надълбоко. И той откри нещо. Не знам какво, но последния път, когато говорих с него, беше развълнуван. Той…
Според Дик Финли и Реджи Хармън Тери все бил развълнуван.
— … той каза, че е открил някого в Ню Джърси, който можел да разкрие всичко. Но не ми каза кой е този човек, нито какво знае. Тери беше… как да кажа, прекалено емоционален. Излишно потаен. И два дни по-късно беше убит.
Когато изрече последното твърдение, Лидия се беше навела към Демарко, с лице, близо до неговото, и той отново усети алкохола в дъха й.
Демарко си мислеше, че трябва просто да си тръгне. Разговаряше с една алкохоличка, която очевидно мразеше съпруга си — описание, което сигурно пасваше на немалко жени, чиито съпрузи работеха в Капитолия, — а това беше комбинация, която го правеше подозрителен спрямо всичко, казано от нея.
— Ами двете жени в списъка на Тери, Марша Давънпорт и Джанет Тайлър? — попита Демарко.
— Пол ги изнасили. — Тонът на Лидия беше абсолютно равен, когато изрече това, просто едно семпло, лишено от всякакви емоции изложение на фактите: Пол ги изнасили.
Историята става все по-интересна, помисли си Демарко.
— И откъде знаете? — попита той, без да се опитва да прикрие скептицизма си.
Докато разказваше историята, тънките пръсти на лявата й ръка несъзнателно подръпваха едно кичурче коса над ухото й. Демарко съзря ирония във факта, че докато Лидия описваше как съпругът й е подлагал на сексуален тормоз други жени, слънцето проблясваше върху диамантите на венчалния й пръстен.
В нощта, когато се случило, Марша Давънпорт била в къщата на семейство Морели в Джорджтаун. Дошла да направи снимки, да разгледа обстановката, за да предложи идеи за обзавеждането. Лидия твърдеше, че след като Давънпорт пристигнала, тя самата излязла, за да пийне с някаква приятелка. Сенаторът си бил вкъщи по същото време, в кабинета си. Когато Лидия се прибрала два часа по-късно, тя открила Давънпорт свита в ъгъла на пода в кабинета на Пол Морели. Плачела, дрехите й били раздърпани, а Пол Морели говорел по телефона с Ейб Бъроус.