Выбрать главу

Този разговор беше нереален. Жена, която започваше да се налива от сутринта, да говори за алкохолните проблеми на съпруга си. Беше постъпил глупаво, като прие да се срещне с нея.

— Вечерта, когато нападна Марша Давънпорт — не спираше да говори Лидия, — Пол е бил в кабинета си и е пиел, а Давънпорт е направила грешката да влезе при него.

— Той пие и после насилва жени — каза Демарко.

Лидия Морели не забеляза сарказма.

— Да — каза тя. — И винаги един и същ тип жени.

— Какво имате предвид?

— Отидете при Джанет Тайлър. Говорете с нея. Продължете разследването на Тери.

Демарко се чувстваше напълно объркан.

— Госпожо Морели, защо ми казвате всичко това? Не съм нито полицай, нито репортер. Аз съм просто адвокат. Така че дори всичко, което казвате, да е истина — той едва не добави а това е едно голямо „ако“, — разговаряте с грешния човек.

— Казах ви защо. Защото животът ви е в опасност и се опитвам да ви помогна да не свършите като Тери. Но също така, защото правите разследвания. Чух Пол да го споменава, когато се запознахме.

— Така е, но… — Демарко поклати глава. — Вижте, трябва да разберете едно: нямам нито властта, нито пълномощията да разследвам съпруга ви.

Така си и беше. За разследването на човек като Пол Морели назначаваха прокурори: умни, безмилостни, независими копелета с десетки хора на тяхно разположение. Но на Лидия Морели не й пукаше.

— Длъжен сте — каза тя. — Имате работа и трябва да я свършите.

Внезапно тя стана от пейката.

— Трябва да вървя. Имам… имам среща.

С бутилката, беше мигновената мисъл на Демарко.

— А вие трябва да си вършите работата — повтори тя, след което се обърна да си върви.

— Почакайте за момент — спря я Демарко. — Трябва да знам нещо:

— Какво? — попита тя, вече нетърпелива да си тръгне.

— Според датите на салфетката Давънпорт е била нападната през 2002 година, а Тайлър — през 99-а. Защо го правите едва сега?

Лидия махна с ръка, все едно пропъждаше муха.

— Няма значение. Нужно ви е да знаете само едно: че ви казвам истината. А сега трябва да вървя. А, и още нещо — ако споменете пред някого за този разговор, аз ще отрека.

С това изявление тя си тръгна. Движеше се бавно, като старица, с превит гръб, с несигурни, уморени стъпки, като че ли знанието, което носеше в себе си, беше тежък товар.

В какво, по дяволите, се беше забъркал?

11

Гарет Дарси наблюдаваше през бинокъл мъжа и жената в градината на катедралата. Мъжът носеше костюм и вратовръзка, но не приличаше на служител, който работи в офис. Имаше вид на здравеняк. Може би ченге? Или пък гангстер. Да, приличаше повече на гангстер, отколкото на ченге. Започваше да става интересно.

Нямаше да е зле да се случи нещо интересно. Страхотно беше отново да има работа, но да следи Гълъбицата беше голяма скука. Ако не друго, беше толкова лесна за проследяване. Не само че беше цивилна, но и съдейки по онова, което беше видял, тя доста си пийваше, а тази дейност не подобрява особено наблюдателността на човек. Но дори и да не близваше и да беше тренирана да забележи, ако някой я следи, пак никога нямаше да го усети. Дарси можеше да се лепне и за призрак; през цялата си кариера се беше занимавал със следене на хора.

Много му се щеше обаче да му бяха възложили Големия гълъб. Нямаше как да не се чуди дали на Фил и Тоби бяха възложили главната мишена заради заслугите им в Косово. Той се беше издънил веднъж, един-единствен път, и то преди години, но можеше да се обзаложи, че точно това беше причината да му възложат съпругата.

Но… карай. Нали му плащаха, а и работата беше лесна. Фил и Тоби трябваше да се бъхтят здраво, за да насмогват на Големия гълъб, защото той непрестанно пътуваше нанякъде. Тези двамата, горките, не спяха повече от пет часа на ден, като през половината от времето клюмаха, седнали в колата. В сравнение с тяхната задача Гълъбицата беше песен. През повечето време стоеше в къщата в Джорджтаун и доколкото Дарси можеше да прецени, прекарваше по-голямата част от деня в гледане на телевизия и поглъщане на питиета. А когато все пак излезеше, тя се срещаше с приятелка, за да обядва и да пийне още някое питие, а вечер, освен ако не придружаваше съпруга си на някой прием, обикновено не си лягаше по-късно от десет и тогава Дарси се отправяше към къщи.