Полицайката ги претърси за оръжие с една ръка, докато другата бе поставена в готовност върху собственото й оръжие, след това погледна в колата, но не я претърси. Междувременно мъжете стояха облегнати на капака, със скръстени на гърдите ръце и възмутени физиономии. След кратък спор — и множество гневни жестове — мъжете дадоха на полицайката документите си. Тя им нареди да влязат отново в колата, а тя самата се върна в своята. Ема видя как онзи с очилата удари с юмрук по кормилото от яд. Десет минути по-късно, доста дълго време за една елементарна проверка на съмнителни граждани, полицайката излезе от патрулката и им върна документите. Когато буикът потегли, шофьорът подаде ръка през стъклото и й показа среден пръст.
Полицайката остана пред колата си, докато Ема не спря до нея. Ема свали прозореца откъм мястото до шофьора, размени няколко думи с жената, която й подаде карта памет на цифров фотоапарат. Ема не беше особено общителен човек, но все пак имаше приятели навсякъде.
Самолетът от летище „Рейгън Нашънъл“ до „Ла Гуардия“ пристигна в десет и половина и в единайсет и половина Демарко вече стоеше в коридора пред апартамента на Джанет Тайлър. Позвъни на вратата и отвътре чу как няколко деца се разскачаха и как майка им каза да стоят мирно. Видя как шпионката потъмня и после вратата се отвори.
Жената, която той предположи, че е Джанет Тайлър, държеше в прегръдките си момиченце на около две годинки. За коленете й се беше лепнало друго момиченце с големи кафяви очи и тъмна къдрава коса, което беше по-сладко дори от Шърли Темпъл. Самата Тайлър беше слаба и нисичка, под метър и шейсет, но за разлика от тъмнокосите си дъщерички беше със сини очи и руса коса. Косата й беше вързана на хлабава опашка и по розовата й тениска имаше петна от храна. Приличаше на изтощена майка на две свръхенергични деца с не повече от година разлика.
— Госпожа Тайлър? — каза Демарко.
— Да.
Демарко показа служебната си карта и се представи.
— От Конгреса? — попита Тайлър.
— Да, госпожо. Мога ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса за сенатор Пол Морели.
Тайлър рязко си пое въздух и Демарко си спомни, че бе предизвикал почти същата реакция у Марша Давънпорт. И двете жени се страхуваха от Морели.
— Аз… аз нямам какво да ви кажа за сенатора — промълви Тайлър. — Виждала съм го само веднъж.
— Работили сте за него, докато е бил кмет. Искам само да знам…
— Съжалявам, но в момента не мога да разговарям с вас. Трябва да водя дъщеря си на лекар.
Жената изобщо не умееше да лъже. За разлика от Демарко.
— Госпожо Тайлър — каза той, — ако не разговаряте с мен днес, ще бъдете призована да дадете показания пред комисия на Конгреса. Ще ви се наложи да летите до Вашингтон и може би да останете там няколко дни на собствени разноски, докато комисията не ви приеме за изслушване на показанията. Ако искате да избегнете всичко това, предлагам ви да разговаряте с мен.
Тайлър му направи впечатление на плаха жена, не особено сигурна в себе си, и се почувства като гадняр, който я тормози. Но му трябваха отговори.
Тя затвори очи за момент и после каза:
— Трябва да помоля някоя съседка да наглежда децата. Отсреща на улицата има кафене. Ще се срещнем там след двайсет минути.
— Тези двамата по някакъв начин са свързани с ЦРУ — каза Мери Толиър на Ема.
Когато служителката от полицията на Конгреса на САЩ взе документите на двамата мъже в буика, тя ги снима, после ги поръси с пудра за отпечатъци и ги снима отново. След това Ема занесе картата памет от фотоапарата на полицайката на Мери Толиър, която работеше във Военното разузнавателно управление. Навремето Толиър беше работила за Ема и благодарение на нейното влияние се беше изкачила по бюрократичната стълбица и все повече се приближаваше до непробиваемия стъклен таван, който спира женската кариера. Мери Толиър беше длъжница на Ема.
— Какво!? — възкликна Ема. — Кои са и с какво се занимават?
— Отговорът и на двата въпроса — каза Мери — е „не знам“. Имената в документите са фалшиви. Проверих отпечатъците им и не открих нищо в нито една база данни, но половин час по-късно по телефона ми се обади някакъв много груб човек от Лангли да ме разпитва защо съм проверявала точно тези отпечатъци. Разменихме си любезности и затворихме.