— Мерси, Мери. А, току-що се сетих. Ти обичаш музика. Имам една приятелка, която свири в квартет, и утре ще имат концерт, ще свирят някакъв невероятен шведски композитор. Аз няма да мога да отида и се чудех дали ти би приела моя билет.
Щеше да каже на Кристин, че се е наложило да използва билета като подкуп, за да получи информация от Мери. Знаеше, че заслужава да се пържи в ада заради това, което беше направила току-що.
Джанет Тайлър влезе в кафенето след двайсет минути, както беше обещала, и видя Демарко да седи в едно ъглово сепаре. Беше свалила омазаната тениска, беше се сресала и дори си беше сложила малко червило. Беше една хубава млада майка, но доста притеснена.
Седна срещу Демарко.
— За какво е цялата тази работа? — попита тя.
— Ще пиете ли едно кафе? — предложи Демарко.
— Не.
— Добре. Знам, че сте работили за Пол Морели през 1999 година. Участвали сте в някакво градоустройствено проучване, но сте напуснали само след два месеца. Искам да знам защо сте напуснали.
— Не ми хареса работата — отвърна Тайлър.
Ама никак не умееше да лъже.
— Не ви вярвам — отсече Демарко.
— Казвам ви истината. Просто не ми…
— Пол Морели нападна ли ви, Джанет? Изнасили ли ви?
Очите на Тайлър се разшириха от ужас, но Демарко не можеше да прецени дали беше шокирана, защото е отправил подобно възмутително, невярно обвинение срещу Морели, или защото той самият знаеше какво й е причинил Морели.
— Не — каза тя. — Нищо не ми е направил. Просто работата не ми хареса и напуснах. Защо ми задавате тези въпроси?
Лидия Морели беше споменала, че използвали годеника на Тайлър, за да я принудят да си мълчи. Цялата история се бе случила преди осем години, а Тайлър имаше деца, така че Демарко предположи, че се е омъжила за въпросния годеник.
— Кой е съпругът ви, Джанет? — попита Демарко.
— Не съм омъжена.
— Тогава кой е бащата на децата ви?
— Не е ваша работа.
— Джанет, аз работя за правителството. Колко време, мислите, ще ми отнеме да разбера това, което искам?
— Ама че гадняри. Защо не ни оставите на мира? Какво ще направите? Ще ми вземете децата? Ще депортирате баща им?
— Не, за бога! — възкликна Демарко. За какво изобщо говореше тя?
Тайлър скри лице в ръцете си и се разхлипа, което накара Демарко да се почувства още по-зле отпреди.
— Джанет — каза той, — нищо лошо няма да причиня на децата ви. Просто искам да знам…
— Името на годеника ми е Хюсеин Халас. Той е от Йордания и не сме женени, защото не може да получи развод от жена си. Има ли още нещо, което искате да знаете?
— Казах ви. Искам да знам дали Пол Морели ви е наранил. И дали ви изнудва по някакъв начин, за да си осигури мълчанието ви.
— Не — каза тя, но без да го погледне. — Мога ли вече да си вървя?
Демарко не можеше да измисли нищо, с което да я накара да проговори.
— Да, можете да си вървите.
Тайлър моментално се изправи, нетърпелива да избяга от Демарко възможно най-бързо. Той наистина се чувстваше като гадняр, след като я беше притиснал така, затова се опита да я успокои.
— Не се притеснявайте, Джанет. Обещавам, че по никакъв начин няма да навредя на семейството ви.
Демарко нямаше представа дали ще може да спази даденото обещание.
— Провери ли отпечатъците, които ти изпратих, Марв?
— Да. Защо разпитваш за тези мъже, Ема?
— Няма да ти кажа.
— По дяволите, не мога просто така…
— Знаеш ли, Марв, може би пресата няма да прояви интерес. Всъщност колко години минаха оттогава? Десет? Дванайсет? Да, може би след толкова много време не е интересно, че ти и твоите хора откраднахте куфарче с хероин от стаята за веществени доказателства на Военното разузнавателно управление, което разменихте за руски ракети земя-въздух. Е, няма да прозвучи чак толкова зле, с изключение на дребната подробност за кражбата на дрогата, но историята има продължение. Нали дадохте ракетите на някакъв терорист, който пък взе, че използва едната, за да свали хеликоптер, който превозваше филипински политик. И най-якото е, че политикът беше на наша страна. Ама че грешка.
— Не знаехме, че е терорист — изскимтя Марв.
— Знам. Само че с този ход счупихте тъпомера, Марв.