Свети Пол Нюйоркски.
Хари изчака Демарко да потъне в терминала на „Ла Гуардия“, след което извади телефона си от калъфчето на колана. Отвори капачето и посегна да натисне поредицата от копчета, но после се спря.
Наистина трябваше да говори с Пол за Джо. Фактът, че задаваше въпроси за Сюзан Медфорд, не беше на добре и ако ставаше въпрос за който и да било друг, освен кръщелника му, щеше да позвъни, без дори да му мигне окото. Но Джо беше негов кръщелник.
Също така осъзна, че се е издънил. Колосално. Сюзан Медфорд беше просто едно име на парченце хартия и Джо наистина нищичко не знаеше за нея, преди Хари да си отвори голямата уста. Пол определено щеше да се ядоса, ако разбереше каква я е свършил.
И все пак — трябваше да се обади на Пол.
Несъзнателно започна да отваря и затваря капачето на телефона, отново и отново, като не обръщаше внимание на тихичкото цъкане.
Ако Пол по-късно научеше, че Джо е идвал при него, а той е премълчал… нямаше да е много добре. Но какво щеше да стане, ако Пол му каже да отиде да говори със стареца? Хари не смяташе, че има голяма вероятност да стане така, но човек никога не може да бъде сигурен. Господи, не искаше никога да му се налага да ходи при стареца във връзка с Джо. Джо му беше като роден син.
Хари подскочи от изненада, когато някой почука на стъклото на колата с венчалната си халка. Беше някакъв полицай от летището, който искаше Хари да освободи мястото за паркиране. Тъпак. За какъв го вземаше тоя? За някакъв тюрбанлия терорист? Хари затвори телефона и го върна на колана си.
Джо беше добро момче. Нямаше да им създаде неприятности.
15
Управителят на салона точно ругаеше едно от крупиетата, че е закъснял, когато видя Еди. Мамка му. Той пък какво правеше тук? Беше сам на една маса за блекджек за пет долара и точно това правеше — залагаше по пет долара на всяка ръка. Очевидно не беше дошъл, за да играе комар.
Еди може би беше най-широкият мъж, когото беше виждал. Не дебел, просто широк. Раменете на този проклетник сигурно бяха един метър, а гърдите и талията му не бяха много по-малки. Беше като голям квадратен бетонен блок на два набити крака. Но ръцете му бяха най-плашещите: с размера на ръкавици за бейзбол и пръсти като разплескани наденици — накълцани и странно изкривени, целите нашарени с дебели грозни белези. Много му се искаше да знае кой е бил куражлията, обезобразил ръцете на Еди, но никога нямаше да го попита. Също така би се обзаложил — би заложил и последния си цент, — че който и да го е направил, сега беше мъртъв, и то беше умрял в адски мъки.
О, не. Еди току-що го беше погледнал и беше кимнал, един жест, който казваше докарай си задника тук. Искаше да говорят за нещо. Боже, защо точно той трябваше да е на смяна тази вечер?
Отиде до масата за блекджек.
— Стейси — каза той на крупието, — отиди да си напудриш носа. Пет минути, не повече.
Стейси прибра картите и се отдалечи, без да обели и дума. И тя беше като повечето крупиета жени — около четирийсетгодишна и все още достатъчно приятна на вид, за да накара неколцина да се обърнат да я огледат, но вече не ставаше за стриптийзьорка. И както повечето крупиета, беше същинско зомби. Картите направо летяха из ръцете й и можеше мигом да отгатне дали нещастниците са се издънили, събираше им чиповете, ако са загубили, или им плащаше, ако са спечелили, но през цялото време умът й беше на милиони километри от казиното и си мислеше за каквото там си мислеха тия мацки, докато работеха.
— О, Еди — каза той веднага щом Стейси си отиде, — отдавна не сме се виждали. С какво мога да ти помогна?
Моля те, моля те, господи, нека каже, че иска проститутка.
— Виждаш ли онзи там? — попита Еди. — На масата за двайсет и пет долара, със зеленото сако?
Управителят бавно завъртя глава, все едно небрежно оглежда залата, докато си говорят.
— Да — каза той, — това е докторът. Почти не излиза оттук. И през цялото време губи.
— Не и днес — каза Еди. — Днес искам да удари голяма печалба.
Мамка му.
— Колко?
— Десет-петнайсет бона. Това стига.
— Добре.
Тъй вярно, сър, ще уредим пачките.