Управителят се върна на позицията си сред масите за блекджек и вдигна телефона. След пет минути дойде Рей, мъж на петдесет и нещо, с бяла риза, малка черна папийонка като на всички останали крупиета и с пръсти като на пианист. Рей беше най-добрият техник, с когото разполагаха. А може би и най-добрият в околността.
— Поеми масата на Дейв — каза управителят. — Искам онзи със зеленото сако да спечели десет бона.
— Дадено. — Очите на Рей светнаха като ротативка, на която някой току-що е спечелил. Рей живееше за такива моменти.
Управителят прекара следващите няколко часа в мечти да се намира на друго място. На което и да е друго място. Беше сигурен, че току-що е станал пешка в нечия игра, не знаеше каква, но каквато и да беше тя, усещаше, че не е на добре.
Докторът за пореден път нададе победен вик. Нещастникът си мислеше, че днес е просто върхът. Наивник.
Управителят погледна Еди. Все още седеше сам на масата на Стейси и все още залагаше по пет долара на ръка. Очите му бяха фиксирани върху доктора и наблюдаваха как купчината чипове растеше все по-висока.
16
Демарко току-що се беше върнал от пътуването си до Ню Йорк и седеше в кабинета си. Една вена на слепоочието му туптеше, докато четеше някаква статия в „Уошингтън Поуст“. Злобното копеле, което я беше написало, призоваваше Конгреса да увеличи минималната пенсионна възраст на федералните служители на шейсет и пет, бълвайки един куп дивотии като аргументи как това щяло да спести значителни суми на данъкоплатците. Демарко заключи, че ако той имаше нужната власт, първото, което щеше да си замине, беше Първата поправка на Конституцията. Преди да успее да се докара до състояние на трескав ужас от мисълта, че може да се наложи да работи за Махоуни, докато не стане на шейсет и пет, някой звънна на външната врата.
Отвори вратата и видя една своя съседка. Вече от шест месеца живееше в къщата вдясно от неговата, но той не можеше да си спомни името й. Елън, Хелън, нещо такова. Винаги поздравяваше и нея, и съпруга й, когато ги срещнеше, но дотам се простираха взаимоотношенията им. Тя беше пълничка жена на около трийсет години, обикновено мила и усмихната, но днес изглеждаше, все едно беше зърнала кадри от края на света. С едната си ръка държеше бебе, което се скъсваше да пищи, а личицето му беше придобило цвета на домат. С другата здраво стискаше ръката на едно намръщено десетгодишно диване.
— Слава богу, че сте си вкъщи — задъхано изрече тя. — Не знам какво щях да правя, ако ви нямаше.
— Какъв е проблемът? — попита той с пълното съзнание, че не иска да чува отговора.
— Уесли е много болен. Има четирийсет градуса температура и трябва да го закарам в спешното. Обадих се на детегледачката да поеме Станфорд, но била извън града, а сестра ми ще дойде чак след един час. Ще можете ли? Много, много ви моля да наглеждате Станфорд, докато дойде сестра ми. Просто трябва да закарам бебето в болницата.
Умът на Демарко препускаше, докато се опитваше да измисли някакво извинение, дори и смътно задоволително, за да откаже на жената с трескавото бебе. Помисли си дали да не й каже, че е педофил под гаранция.
Тя забеляза колебанието му.
— Само за един час. Моля ви. Докато дойде сестра ми. Бих го взела със себе си, но много лесно се разболява и ме е страх да не хване някой грип в чакалнята с всички тези болни хора.
— Разбира се — каза Демарко. — С удоволствие ще наглеждам, хъм, Станфорд за един час.
— О, толкова много ви благодаря, господин Демарко. Не мога да ви опиша колко съм ви задължена!
— Казвайте ми направо „Джо“ и няма защо да ми благодарите…
— Алисън. Алисън Уебстър.
— Точно така. Алисън.
Тя бутна Станфорд напред.
— Сестра ми се казва Джойс. Вече пътува насам.
След като майката си тръгна, двамата останаха в антрето, втренчени един в друг. Демарко не беше сигурен дали Станфорд е едър или дребен за възрастта си — беше нисък. Имаше червеникаво кафява коса и малки сини недоверчиви очи. Юмруците му бяха стиснати.
Демарко се предаде пръв.
— Значи как ти викат? Стан?
— Не. Името ми е Станфорд. Стан е човек, който работи в някой гараж.
Прекрасно. Надут дребосък.
Демарко не продължи разговора и Станфорд попита:
— Е, какво ти се прави?
— Лети ми се до Айова да се видя с бившето ми гадже.
— А? — зяпна Станфорд.