— Няма значение. Нищо не ми се прави. На теб какво ти се прави?
— Имаш ли компютър?
— Да.
— Имаш ли някакви игри? Спайдърмен, Донки Конг, нещо такова?
„Донки Конг“?
— Не — каза Демарко. — Нямам нищо на компютъра, освен програма за данъци.
— Ами „Нинтендо“? Имаш ли „Нинтендо“, вързано за телевизора?
— Не, но имам кабелна.
— Голям праз. Всички имат кабелна.
— Виж какво, хлапе, това не ти е занималня. Нямам никакви играчки, нямам никакви игри. Имам телевизор, боксова круша и пиано. Избирай.
— Имаш пиано?
Демарко се подразни, че хлапето толкова се изненада. — Да.
— „Стейнуей“?
— „Ямаха“.
Станфорд се подсмихна. Бяха минали по-малко от пет минути, а вече му лазеше по нервите.
— Е, щом като няма нещо по-забавно, ще се поупражнявам за концерта.
Демарко вдигна поглед нагоре с изражение на мъченик. Представи си как диването цял час блъска по клавишите „Прекрасната мечтателка“ на Стивън Фостър във версия за два юмрука.
— Добра идея — каза той. — Запълни си времето с нещо полезно. Нагоре по стълбите, на втория етаж. И не пипай нищо друго без разрешение.
Защо ли изтърси това последното? Горе нямаше нищо друго освен боксовата му круша.
— Мама казва, че си мърморко.
— Такъв съм. Върви да свириш.
Станфорд тръгна да се качва по стълбите и Демарко извика след него:
— Между другото, учителят ти по пиано казвал ли ти е какво значи пианисимо?
Станфорд пак се подсмихна и кимна.
— Хубаво. Упражнявай се тогава пианисимо.
Демарко си наля питие, за да го подкрепя в предстоящия един час, и седна да дочете вестника. Точно вдигна чашата да отпие, когато музиката започна. Брамс, Бетовен, нещо подобно. А хлапето си го биваше, и то свиреше по памет. Демарко знаеше, че няма да може да свири така, дори и три ръце да имаше. Утеши се с варианта Станфорд да е някое гениално идиотче.
Прекара следващия час, заслушан в музиката, и размишляваше за множеството страни на Пол Морели. Според Лидия някой влиятелен човек подпомагаше политическата кариера на съпруга й и този човек вероятно беше убил Тери Финли, когато се заел да разследва миналото на сенатора. Освен това според Лидия Пол Морели беше сексуален хищник, факт, който нито една жена от списъка на Финли не желаеше да потвърди. От друга страна, без да иска, Хари му беше разказал, че Морели все пак е посегнал на жена, на Сюзан Медфорд. Но какво й бе направил? Опитал се е да я целуне? Опипал я е? Или е било нещо по-сериозно?
Демарко се отнасяше скептично към всичко, което му беше разказала Лидия. Жената нямаше никакви доказателства, пиеше много и очевидно все още страдаше заради смъртта на дъщеря си. Скептицизмът му се подхранваше от обстоятелството, че обвиненията срещу Пол Морели в опит да провали кариерите на тримата мъже от списъка бяха разследвани от хора, по-умни от Финли и Демарко. Демарко беше убеден, че това ще се окаже задънена улица.
Рационалното в него — не си спомняше дали е дясната или лявата половина от мозъка му — приемаше версията на Хари, че Морели е добър човек, който може и да е сгазил лука един-два пъти, а представите на Лидия за съпруга й бяха изопачени под влиянието на алкохола и нещастния им брак. Но някъде от дълбините на черепа му, от онова закърняло малко образувание, което отговаряше за интуицията и емоциите, едно гласче му казваше, че Хари е в дълбока заблуда. Демарко все още се опитваше да измисли какво да прави, когато иззвъня телефонът.
— Има един тъмносин седан, паркиран на петдесет метра от къщата ти — каза Ема. — Двамата мъже вътре те следяха онази сутрин, докато отиваше към Ръсъл Билдинг.
— Шегуваш се — каза Демарко.
— Така ли ти звуча? Излез през задната врата и ела при мен в „Паоло“.
„Паоло“ беше ресторант в Джорджтаун, съвсем близо до къщата на Демарко.
— Не мога да изляза в момента. — Демарко й обясни положението с малкия Станфорд.
— Някаква жена те е помолила да гледаш детето й? Това трябва да се докладва на социалните.
Преди Демарко да успее да се направи на обиден, Ема добави:
— Веднага щом детето си тръгне, измъкни се през задната врата. Остави лампите да светят и надуй телевизора.
Лелята на Станфорд дойде няколко минути по-късно и когато тръгнаха към вратата, Демарко каза:
— Много си талантлив, Станфорд. Беше ми приятно да те слушам как свириш.