С Ема седнаха на една маса близо до входа на ресторанта, тъкмо освободена от друга двойка. Демарко си помисли да се пошегува, че всякакви жени свалят Ема по баровете, но реши, че не е добра идея. Вместо това попита:
— И кой смяташ, че ме следи?
— Знам кои са — каза Ема. — Имат документи с имената Джери Фалън и Тим Рийд, но истинските им имена са Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл. Дребни риби, които работят за ЦРУ като наемници.
— ЦРУ?
— Да.
— Майко мила. Значи Лидия може би е имала предвид някоя голяма клечка в Лангли, когато каза, че някакъв влиятелен човек помага на съпруга й.
— Може би. В ЦРУ има хора, които са способни на всичко.
— Мислиш ли, че Колин Мърфи може да е замесен?
Мърфи беше настоящият директор на ЦРУ.
— Не — отвърна Ема.
— Защо не?
— Защото инцидентите, които са подпомогнали кариерата на Морели, са започнали през 1992 година. Оттогава насам са се сменили седем-осем директори на ЦРУ, а Мърфи е там от две години.
— Ако не е Мърфи, тогава трябва да е някой от старата гвардия, някой от кариерата, който е там от памтивека и е нависоко в хранителната верига.
— Възможно е. Но също така е възможно двамата изобщо да не работят за ЦРУ. Както казах, наемници са. Всеки може да ги е наел. Ти какво научи в Ню Йорк?
Демарко й разказа.
— Значи човекът си е изнасилвач.
— Чакай малко, кръстникът ми каза, че…
— Глупости. Знаеш какво ти е казала Лидия Морели и по всичко личи, че Морели изнудва Джанет Тайлър, като използва годеника й, а сигурно по подобен начин е затворил устата и на Марша Давънпорт. А този твой кръстник…
Ема изрече думата „кръстник“, все едно Хари Фостър беше Вито Корлеоне.
— … потвърждава, че Пол Морели не може да си държи ръцете прибрани.
Демарко поклати глава.
— Не е толкова просто, Ема, и ти много добре го знаеш. Всички доказателства срещу Морели не могат да се нарекат дори и косвени. Направо никакви ги няма.
Демарко си помисли, че добре го е казал, но Ема не мислеше така.
— Трябва отново да говориш с Лидия. Трябва да разбереш кой помага на сенатора и защо тя чак сега е решила да действа.
— Ема, можеш ли дори за момент да си представиш реакцията на Махоуни, ако разбере, че се опитвам да докажа, че Морели е престъпник?
— Хич не ми пука за реакцията на Махоуни.
— Разбира се, че няма да ти пука. Ти си богата, за никого не работиш и си получаваш пенсията.
— Това няма никакво значение.
— За теб няма, да — отбеляза Демарко.
Той замлъкна за момент и Ема го срита под масата.
— Е, какво чакаш? Обади се на Лидия. Уговорете си среща.
— Ти луда ли си? — възкликна Демарко. — Ами ако съпругът й е там?
— Съпругът й е в Маями. Главен докладчик е на конгреса на Националната испаноезична бизнес асоциация. И ще изнесе речта си на испански, ако мога да добавя.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото чета и друго освен спортните страници на „Уошингтън Поуст“. Така че давай. Уговори си нова среща с Лидия.
Демарко не помръдна. Не искаше да си създава проблеми с Махоуни.
— Джо, говорим за човека, който може да стане следващият президент на Съединените щати.
По дяволите, права беше. По навик Демарко извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Лидия, но Ема го спря.
— Използвай автомата.
Телефонът на Лидия звъня дълго, преди тя да вдигне, а после отне доста време Демарко да я убеди да се срещнат на другия ден, защото тя беше пияна. Всъщност му звучеше, все едно е на ръба да изпадне в несвяст.
Върна се на масата.
— Беше се направила на нищо. Едва говореше.
— Може би алкохолът е единственият начин да намери покой — отвърна Ема.
— Да, а освен това може би има и халюцинации.
— Но се съгласи да се срещнете?
— Да, утре сутринта. Съпругът й щял да се прибере след четири, така че поне няма да се притеснявам да не се сблъскаме с него. Което ми напомня: не искам онези от ЦРУ, или каквито и да са, да ме виждат да говоря с нея.
— Мисля, че ще мога да ти помогна — каза Ема.
17