— Добре ще е — каза Демарко. — Ще хвърля едно око, ако реша, че има нужда.
— Все пак намерих нещо, което не мога да си обясня. — Финли бръкна в джобчето на ризата си и внимателно извади смачкано парченце хартия, прокъсано и повредено от водата. Представляваше салфетка от „При Сам и Хари“, бар във Вашингтон, който Демарко често посещаваше.
— Беше в портфейла на Тери — обясни Финли. — Портфейлът му е бил в панталоните, когато е умрял, и се е намокрил, разбира се. Парите и разписките по кредитните му карти се бяха слепили и я скъсах, докато се опитвах да я отделя. Това е всичко, което успях да спася.
Демарко разгледа написаното върху салфетката, но не можеше да схване смисъла.
— Смятате ли, че написаното може да е свързано с темата, която е разработвал? — попита той.
— Не знам — отвърна Финли. — Изглежда, сякаш несъзнателно е писал по салфетката — Тери все си драскаше нещо, — но не мисля, че щеше да го сложи в портфейла си, ако не е било важно. Вижте, единственото, което знам със сигурност, е, че не е паднал от проклетия каяк в десет часа вечерта.
3
— Старият Финли е добър човек — каза шерифът. — Харесвах го, докато беше в Конгреса, и все още го харесвам. Но за Тери греши. Нямаше нищо съмнително около смъртта му.
Шерифът на окръг Луиза беше над четирийсетгодишен, добре сложен и с приятен загар, а на шкафа зад бюрото му имаше негова снимка с момчешки бейзболен отбор. Две от децата стискаха големичка купа. Демарко се надяваше шерифът да е толкова добро ченге, колкото и треньор по бейзбол.
— Не открихме следи от борба — продължи шерифът. — Къщата му не е била обрана и със сигурност се е удавил. В езерото има някакъв вид водорасли, които са доста специфични, и съдебният лекар ги е открил в дробовете му.
— Не смятате ли, че е малко странно да се е разхождал с каяка в тъмното? — попита Демарко.
— Не е било толкова тъмно. Имало е пълнолуние онази нощ, а и другите къщи около езерото са осигурили още светлина. Все пак има нещо, което не казахме на господин Финли.
— Какво по-точно?
— Нивото на алкохол в кръвта на Тери е било 1,8 промила, когато е настъпила смъртта. Смятаме, че е ударил няколко питиета след работа, прибрал се е подпийнал и е решил да си направи малка разходка на лунна светлина. Пияните губят преценка. Координацията и чувството им за равновесие също не са особено добри. Някога качвали ли сте се в каяк, господин Демарко?
— Не. На кану — да, но не и на каяк.
— Е, някой път трябва да пробвате. Опитвам се да кажа, че най-трудната работа в карането на каяк е да се качиш и да слезеш от проклетата лодка, без да я преобърнеш, и ако не ми вярвате, просто опитайте. И после пробвайте след няколко питиета.
Демарко набра номера на „Уошингтън Поуст“ и прекара пет вбесяващи минути в борба с изключително дразнещата автоматична система със записани гласови инструкции, докато най-накрая се свърза с Реджи Хармън.
— Реджи, приятелю, в настроение съм да те черпя една голяма салата за обяд.
— Салата? — повтори Реджи, все едно не би могъл да си представи да изяде нещо по-отвратително.
— Точно така, Реджиналд. Салата от две маслинки в сос мартини. Ако предпочиташ, може и с малко лук за цвят.
— Ааа, такава салата. Е, зеленилките са една от четирите основни хранителни групи, нали така?
— Да, приятелю. Плюс това водката обикновено се прави от картофи. Въглехидрати, нали се сещаш. А ако си поръчаш второто мартини с лимонче, няма да те пипне скорбут.
— Къде и кога, синко? Човек на моята възраст не може да си позволи да не се грижи за здравето си.
— В „Монокъл“. Възможно най-скоро.
Демарко затвори телефона. Трябваше да го е поне малко срам — да се възползва от сутрешната жажда на един алкохолик, за да се сдобие с информация, — но дори не го беше срам.
Демарко се беше обадил на Реджи от офиса си, една стаичка без прозорци в подземието на Капитолия, която като че ли беше създадена, за да предизвиква клаустрофобия. Прекарваше там възможно най-кратко време, а декорът — или по-скоро липсата му — многозначително доказваше този факт. Единствените мебели в стаята бяха бюрото, два дървени стола и един очукан шкаф за документи с четири чекмеджета. Шкафът беше абсолютно ненужен, защото Демарко не беше привърженик на съхраняването на документи в писмен вид; него можеха да призоват в съда, но не и документите му. Преди време на едната стена висяха няколко картини, които му беше подарила бившата му съпруга, но тъй като му напомняха за невярната й същност всеки път, когато ги погледнеше, в крайна сметка ги беше свалил. Жалкото в цялата история беше, че голото пространство на стената, така или иначе, му напомняше за нея.