— Госпожо Морели, какво ви кара да мислите, че той е изнасилил дъщеря ви?
— Не разбирате ли какво ви разказвах досега? Каква по-желана жертва за него от една срамежлива тийнейджърка?
— Но откъде знаете?
Лидия носеше часовник на слабата си лява китка, от онези с еластичните метални каишки. Докато говореше, тя усукваше каишката на часовника и Демарко забеляза как металът се врязва в плътта й, като оставяше тъмночервени резки по кожата й. Демарко не можеше да каже дали тя осъзнаваше болката, или сама си я причиняваше.
— Не знам кога е започнало. Пропуснала съм всички признаци, които станаха толкова очевидни, след като разбрах фактите. Кейт беше кротко тихо момиче, но изведнъж стана сприхава. Оценките й в училище се влошиха. Започна да получава истерични пристъпи при най-малките проблеми. Аз отдадох промяната й на хормоните. Бях толкова глупава. Най-странното беше, че точно към мен Кейт стана враждебна. В присъствието на Пол винаги мълчеше, типичната нацупена тийнейджърка. Но с мен беше раздразнителна, постоянно ме нападаше. По-късно осъзнах, че си е мислела, че знам какво се случва, и ме е обвинявала, че не правя нищо, за да го прекратя. Нощта, в която умря, изпадна в абсолютна истерия. Наложи ми се неочаквано да замина извън града. Леля ми беше болна. Кейт поиска да дойде с мен, но аз й отказах, защото на следващия ден беше на училище. И тя напълно обезумя, пищеше и ревеше като двегодишно дете. Да ми прости господ, но не я взех със себе си. Едва след като си беше отишла, аз осъзнах, че се е държала така, защото не е искала да я оставям сама с него.
Всичко това е прекалено мъгляво, помисли си Демарко.
— Дъщеря ви някога казвала ли ви е направо, че съпругът ви й е посягал?
Очите на Лидия проблеснаха.
— Не, дявол да ви вземе, не ми е казвала. Но аз знам! Една майка знае!
Лидия избухна в сълзи и внезапно се изправи, при което събори чашата си и ледените кубчета се пръснаха по дървения под, след което изтича към тоалетната. Сервитьорът видя разлятата чаша и с изражение на погнуса се зае да почисти.
С мазна усмивчица подхвърли:
— Май имаме проблемче?
Раздразнен от незаслуженото чувство за превъзходство на хлапака, Демарко го сряза:
— Млъквай и почисти. После й донеси още едно.
Сервитьорът за момент се поколеба, чудейки се дали да не прати Демарко по дяволите, но после осъзна каква голяма грешка би било това. Може и да беше надут недорасляк, но поне не беше глупав.
— Да, сър — каза той, но все пак успя да вмъкне подигравателна нотка в обръщението.
Сега поне Демарко разбираше омразата на Лидия към съпруга й, но разбирането за мотива не означаваше, че й вярва. Пияниците са емоционални и не слушат гласа на разума. Възможно беше да е дотолкова съсипана от алкохола и огорчението от несполучливия си брак, че да е изтълкувала погрешно думи и действия, които са били абсолютно невинни. Сприхавостта на дъщеря й може наистина да е била причинена от хормони, а липсата на спирачен път на мястото на катастрофата не значеше непременно, че не е било злополука. Може момичето да е бърникало нещо по радиото или да е говорело по телефона. Просто нямаше как да е сигурен. Налице беше и фактът, че той наистина не искаше да й повярва. Просто не можеше да си представи Пол Морели да върши нещата, в които тя го обвиняваше.
Десет минути по-късно Лидия Морели се върна от тоалетната. Очите й бяха зачервени от плач, спиралата й се беше отмила, което правеше лицето й още по-изпито и уязвимо.
— Съжалявам — каза тя. — Просто… просто понякога губя контрол.
— Няма нищо — кротко рече Демарко. — Под голям стрес сте.
За момент тя се вгледа в лицето му и в очите й се появи разочарование.
— Да, под голям стрес съм, но виждам, че не сте убеден в истинността на думите ми.
— Работата е там, че…
— Имам пари, Джо — каза отчаяно тя. — Ще ви платя колкото пожелаете.
— Госпожо Морели, не става въпрос за пари. Проблемът е, че няма начин да докажете, че съпругът ви е извършил онова, в което го обвинявате.
Лидия прехапа долната си устна, помъчи се да запази самообладание — и не успя.
— Какво, по дяволите, да направя? — извиси тя глас до писък.
Нахаканият сервитьор погледна към тях с раздразнение.
Когато Демарко не отговори, тя сграбчи китката му и ноктите й се впиха в кожата му. Заприлича му на врабче, което се е вкопчило в някой клон по време на ураган.