— Кажете ми. Какво трябва да направя? — повтори тя. — Да вляза с него в Белия дом, знаейки какво е причинил на дъщеря ми?
— Не знам какво трябва да направите, госпожо Морели. Може би просто трябва да го напуснете.
Демарко нямаше представа какво, по дяволите, го накара да изрече това, но отговорът й го изненада.
— Няма да е достатъчно.
В този момент Демарко осъзна, че Лидия беше така обладана от омразата, че не виждаше в развода изход за себе си, а единствено начин да навреди на съпруга си.
— Познавам го — продължи тя. — Ще изкара себе си жертва. Ще спечели всеобщо съчувствие и не след дълго ще е на корицата на списание „Джи Кю“ като най-видния ерген в Америка.
Тя отново се вгледа в лицето на Демарко и когато не откри каквото търсеше, чертите й посърнаха в знак на примирение.
— Вие няма да ми помогнете.
— Госпожо Морели, трябва да знам името на човека, който…
— Никой няма да ми помогне — каза тихо тя, сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Демарко.
По дяволите, трябваше да я накара да назове този мистериозен човек. Трябваше да разбере кой го следи и защо. Но Лидия не беше свършила.
— Може би е време сама да си помогна — каза тя.
— Какво имате предвид? — попита той, защото фаталистичният й тон никак не му хареса.
— Ще се обърна към пресата и ще им разкажа за дъщеря си. Ще им разкажа всичко, което е извършил Пол. И преди съм си мислела да го направя, но не ми достигаше смелост.
Устните й се свиха в една непоколебима линия.
— Вестниците ще ми повярват — каза тя. — Те няма да искат доказателства. Ще излезе, че съм безгръбначна глупачка, което не е далеч от истината, но това със сигурност ще го съсипе.
— Госпожо Морели, може би трябва пак да обмислите този ход. — А всъщност искаше да каже: може би трябва да изчакате, докато изтрезнеете, преди да решите да станете медийна звезда.
— Вървете по дяволите — почти шепнешком изрече тя и без да каже нито дума повече, стана от масата. Блъсна се в един стол, леко залитна, възвърна равновесието си и излезе от ресторанта. Демарко не се опита да я спре. Загледа се през прозореца, докато не я изгуби от поглед. В следващия миг забеляза отражението си. Извърна очи, защото не остана никак очарован от гледката.
Едва се сдържа да не смачка физиономията на надутото сервитьорче.
19
Този тип беше същият, с когото Гълъбицата се беше срещнала пред катедралата. Гарет Дарси вече знаеше името му. Демарко. Беше го научил чрез регистрационния номер на колата му, а по-късно разбра, че се е срещал и с Големия гълъб. Но никой не можеше да разплете какво прави този тип. Едната вечер се среща с Големия гълъб, на следващия ден — с Гълъбицата; Фил и Тоби го виждат да влиза в Ръсъл Билдинг, където е офисът на Гълъба, а сега пък отново се среща с Гълъбицата на канала. Какво, по дяволите, целеше?
За него не знаеха друго, освен че е адвокат и че работи за Конгреса. Но това беше всичко. Посещенията му в къщата и офиса на Гълъба може би бяха законни, може би имаше някаква политическа работа с него. Да се среща с Гълъбицата обаче, и то на подобни закътани местенца, вече беше странно. Беше почти сигурен, че не спи с нея — езикът на тялото му бе достатъчно красноречив, — но за какво си говореха, нямаше представа.
Дарси извади мобилния си телефон и се обади на работодателя си.
— Човекът от катедралата пак се видя с Гълъбицата.
Нямаха кодово име за Демарко, но шефът му знаеше за кого става дума.
— Срещнаха се на канала „Чесапийк & Охайо“, а сега седят в една дупка на име „Нейтан“ в Джорджтаун. Тя пие както винаги. Онзи просто си седи и най-вече слуша, не говори много. Да го проследя ли този път, или да се лепна за нея?
Шефът му се поколеба, очевидно обмисляше нещата. Дарси остана с впечатлението, че се ядоса, защото не може да си позволи да проследи и двамата. Тази операция определено беше нискобюджетна.
— Да, проследи го — каза най-накрая той.
— Знаете ли, ако имах параболичен микрофон, можех да чуя за какво си говореха на канала.
— Знам! — сряза го той и затвори.
Ето това беше необичайно, шефът да си изпусне нервите. Положението трябва да бе доста напечено, за да се случи подобно нещо.
20
Демарко се обади в офиса на Махоуни, откъдето научи, че председателят се връща от Сан Франциско едва вечерта, след което веднага ще се отправи към гръцкото посолство, за да отпразнува някакво търговско споразумение между САЩ и Гърция. Демарко предположи, че двете държави са се разбрали взаимно да намалят митническите тарифи върху стоките си, но доколкото знаеше, гръцкият внос се свеждаше до зехтин и узо. Най-вероятно Махоуни беше подкрепил споразумението заради узото.