— Хм — изсумтя Демарко. — Работеше ли по нещо важно, преди да умре?
— Може би. Веднъж го чух да се кара с редактора си. Франк се опитваше да го прати на Хълма, да пише за някакви политически препирни, а Тери все му повтаряше, че нямал време, защото работел по най-голямата история след небезизвестната свирка на Клинтън.
— Но не знаеш за какво е ставало въпрос?
— Не. Чух само Тери да казва, че ако Франк знаел кой му е източникът, нямало да го занимава с подобни мижави задачки.
— По дяволите. Значи сега пък трябва да говоря с тоя Франк, за да разбера по какво е работил Тери.
— Е, ако нямаш пряка телефонна връзка с ада, по-добре забрави.
— Какво?!
— Франк е мъртъв.
— Мъртъв? Кога е умрял?
— Преди седмица, два дни след Тери.
— Господи — изпъшка Демарко. — Имаше ли нещо подозрително около смъртта му?
Реджи съвсем спокойно довърши последното си питие, докато Демарко нетърпеливо чакаше отговора му. Най-накрая каза:
— Франк беше на шейсет и три години. Беше метър и седемдесет, тежеше над сто кила и пушеше „Кемъл“ без филтър. Мислеше си, че висок холестерол е име на състезателен кон. Единствената мистерия е как не е получил сърдечен удар още на четирийсет и три.
4
— Дали ще извадиш късмет, отрепко? — измърмори Демарко, изкривил устни като герой на Клинт Истууд. След което натисна спусъка на пистолета „Магнум .357“.
— Стига де — обади се Ема.
Демарко не й обърна внимание и погледна хартиената мишена с очертанията на човешки силует. В нея имаше пет дупки и въпреки че не беше постигнал отстояние по-малко от петнайсетина сантиметра, всичките му изстрели бяха улучили негодника.
— Е, страннико, какво ще кажеш? — подхвърли той, като превключи от Клинт Истууд на Джон Уейн.
— Че джаскаш спусъка, вместо да го натиснеш плавно — каза Ема.
— Хайде сега да пробваме с глока — рече Демарко. — Този път ще приложа полицейския хват с две ръце.
— Предавам се — въздъхна Ема.
Ема беше висока и стройна. Косата й беше късо подстригана и с русоляв оттенък, тук-там с по някой сребрист кичур. Имаше царствен профил, като на някоя древна скандинавска кралица на монета, а очите й бяха светлосини, хладни и цинични. Беше поне с десет години по-възрастна от Демарко, може би дори с петнайсет, но се поддържаше в толкова добра форма, че щеше да го изравни със земята, ако би имал глупостта да я предизвика на състезание. Беше облечена с дънки, тъмносин пуловер с дълъг ръкав и черни маратонки. В кобура на колана й имаше автоматичен пистолет с износена дръжка.
Демарко беше решил, че е крайно време да понаучи това-онова за огнестрелните оръжия. Беше ревностен привърженик на контрола върху оръжията — тоест вярваше, че единствените, които би трябвало да могат да притежават оръжие, са полицаите, войниците и той самият, разбира се, ако някога сметнеше, че му е нужно, — но преди няколко месеца за малко не го убиха, защото не знаеше къде се намира предпазителят. И въпреки че нямаше конкретни планове да си купува пистолет, а и се надяваше да не му потрябва и в бъдеще, той реши, че малко основни познания в тази област няма да са му излишни. Имаше и още нещо — сметна, че ще е забавно да изпробва няколко пистолета, както и се оказа.
И така, под не особено търпеливото ръководство на Ема в този ден той стреля с три вида оръжие: деветмилиметров „Глок“, автоматичен пистолет 22-ри калибър, за който Ема каза, че е най-често предпочитаното оръжие от професионалните убийци, и „Магнум .357“. Искаше да пробва глока и магнума, защото точно тези пистолети все се споменаваха по филмите.
Демарко закачи нова мишена, отдалечи я на двайсетина метра и взе глока. Усещането му хареса. Разкрачи се, както смяташе, че е правилната поза за изстрел, хвана пистолета с две ръце, процеди „Замръзни, копеле!“ и дръпна спусъка шест пъти. Когато свърши, в мишената имаше шест дупки, три от които скупчени доста близо една до друга в лявото рамо на хартиения силует. Като изключим факта, че се целеше в сърцето, не беше зле, помисли си той. Ема обаче беше на друго мнение.