— Джо — каза тя, — ако някой те нападне и имаш избор между бухалка и пистолет, вземи бухалката.
— Да те видим тебе тогава — предложи Демарко.
Защо, по дяволите, го каза? Сигурно заради целия този пушек от изстрелите, който се носеше във въздуха… парите май бяха изпържили онези мозъчни клетки, които го караха да се замисли, преди да си отвори устата.
Ема вече се беше пенсионирала, но навремето беше работила във Военното разузнавателно управление на САЩ. Но тъй като беше човек, който рядко, и то не особено охотно, говореше за миналото си, Демарко нямаше представа какво беше вършила за военните през онези близо трийсет години. Знаеше, че към края на кариерата си е била важен играч сред разузнавачите във Вашингтон, а в самото начало — някакъв вид шпионин. Знаеше и още нещо — тя определено умееше да стреля с пистолет.
Ема натисна едно копче, което отдалечи мишената на Демарко с още десетина метра, извади автоматичния пистолет от кобура на бедрото си и като че ли без дори да се прицели, стреля. БАМБАМБАМБАМБАМ. Пет изстрела в толкова бърза поредица, че беше трудно да ги различиш един от друг. Когато пушекът се поразнесе, Демарко погледна мишената.
Хартиеният човек имаше петсантиметрова дупка там, където преди малко се намираше носът му.
Наградата на Ема за проведения инструктаж беше вечеря в ресторант по неин избор и тя приятно го изненада, като избра не особено скъп ресторант в Александрия, където специалитетът беше син рак. Може би беше избрала мястото заради облеклото им, но Демарко подозираше, че просто жалеше портфейла му. Ема беше богата; Демарко не беше. Докато чакаха ястията, Ема отпиваше от чаша бяло вино и разглеждаше прокъсаната, повредена от водата салфетка, която Дик Финли беше взел от портфейла на сина си.
— Е, какво мислиш? — попита Демарко.
— Предполагам, че са имена на хора, числата след тях са години, но кои са тези хора и какво значат годините… мога само да гадая. А що се отнася до числата отстрани, приличат ми на вашингтонски телефонен номер, на който му липсват последните три цифри.
— Да, до тези изводи стигнах и аз. А какво ще кажеш за това „Ег“? „Яйце“ ли е имал предвид?
Ема сви рамене.
— Може и да е част от списък за пазаруване, но се съмнявам. Щеше да напише „яйца“, а не „яйце“. Като че ли има и още една дума след „Ег“, но не разчитам дори първата буква.
— Това ли е най-доброто ти предположение? Бях останал с впечатление, че в старата ти работа си разшифровала кодирани съобщения.
— Аз не — каза Ема. — Хората, които се занимават с такива работи, имат научни степени и ползват едни много големи компютри. Аз вършех други неща. — Последното уточнение беше придружено от енигматична усмивка. Ема имаше много хубава енигматична усмивка.
— Страхотно — каза Демарко. — Това е всичко значи? Нямаш никакви гениални идеи какво да правя оттук нататък?
— Всъщност имам — кимна тя.
— Ема — жално рече Демарко, — защо да не ми прати проклетата информация по факса? Става въпрос за имена, надраскани на салфетка, по дяволите, не за планове на ракетна отбранителна система.
— По факса? Ти шегуваш ли се? Нийл е такъв параноик, че не вкарва нищо поверително в компютър с интернет връзка, дори няма мобилен телефон и никога, ама никога не изпраща информация по линии, които могат да бъдат засечени.
Точно по тази причина в деня след тренировката по стрелба Ема и Демарко се намираха във Вашингтон, близо до река Потомак, в една стая с изглед към Пентагона. Нийл беше колега на Ема от дните й в разузнаването и сам се наричаше „търговец на информация“, което всъщност означаваше, че разбиваше мрежи, подслушваше, шпионираше и след това продаваше каквото е научил на купувача, предложил най-високата цена. Демарко винаги беше смятал за смущаващ факта, че офисът на човек със способностите на Нийл се намира толкова близо до Пентагона.
Нийл седеше зад разхвърляно бюро на стол, проектиран за неговите размери. Беше на петдесет и няколко и започваше да оплешивява на темето, но връзваше останалата си, леко посивяла руса коса на тънка опашка, която висеше от тила му като опашката на добре охранен гризач. Както обикновено беше облечен с широка хавайска риза, провиснали шорти и сандали. Демарко нямаше идея с какво се облича, когато температурите спаднеха, но тъй като Нийл рядко излизаше от офиса си, този въпрос беше чисто теоретичен.