— А, да, това го помня — обади се Ема.
— И така — продължи Нийл. — Един прекрасен ден полицията нахълтва в една мотелска стая в Статън Айланд и спипва Риймс в леглото с шестнайсетгодишно момче. Риймс твърди, че няма представа нито кое е момчето, нито как се е озовал в мотелската стая. Заявява, че сигурно е бил упоен, и настоява да му направят кръвни изследвания, но резултатите не показват наличие на наркотици. Риймс бива осъден заради възрастта на момчето и лежи десет месеца. И така Пол Морели бива избран в Сената.
— Ами Тайлър и Давънпорт? — попита Демарко. — С тези приятелчета какво е станало?
— Тези приятелчета са жени — каза Нийл.
5
Нийл смяташе, че Дж. Тайлър е Джанет Тайлър. Тя за кратко бе работила за Пол Морели, когато той бил кмет на Ню Йорк, което Нийл бе открил, преравяйки данъчните декларации, осигурени на служителите в общината за 1999 г. М. Давънпорт бе Марша Давънпорт, декоратор, която очевидно бе помагала на семейство Морели с обзавеждането на дома им в Джорджтаун, когато Морели се преместил във Вашингтон, за да започне първия си мандат в Сената. Досието на Нийл за Давънпорт съдържаше копие от чек, подписан от съпругата на Пол Морели, и хонорарна сметка, отмъкната от домашния компютър на Давънпорт, която показваше, че е получила от семейство Морели триста шейсет и пет долара за услугите си.
Но това беше всичко. За нито една от жените нямаше статии от вестници или полицейски доклади, или каквито и да било други публично достъпни документи, които да обяснят защо фигурираха в списъка на Тери Финли.
Тъй като Давънпорт живееше във Вашингтон, а Тайлър в Ню Йорк, Демарко реши да започне с Давънпорт. Тя беше на трийсет и шест години, с един краткотраен брак, но в момента беше разведена. Нямаше деца и живееше в апартамент на Кънектикът авеню, недалеч от Националната зоологическа градина. Ипотеката на апартамента й държеше национална банка „Ригс“, кредитният й рейтинг беше отличен и според данъчната й декларация миналата година беше изкарала седемдесет и две хиляди долара.
Понятието за неприкосновеност на личните данни се изпаряваше, когато хора като Нийл включеха компютрите си.
Жената, която отвори вратата, беше доста привлекателна по мнение на Демарко. Руса коса, големи топли кафяви очи и леко изразена заешка захапка, която Демарко смяташе за дяволски сексапилна. Беше дребничка, не повече от метър и шейсет висока, но със сочна фигура: сравнително големи гърди, тънка талия и добре закръглено задниче. Беше облечена с бяла блуза и дънки и беше боса — едно от предимствата да работиш от дома си. На темето й се мъдреха очила за четене, а в едната си ръка държеше парче плат, някаква мостра, както предположи Демарко.
— Госпожо Давънпорт, името ми е Джо Демарко, работя за Конгреса. Ще ми отделите ли няколко минути?
— Съжалявам — каза тя, — но в момента съм много заета. Така че ако провеждате някаква анкета…
— Не, госпожо. Исках да поговоря с вас за сенатор Морели.
При споменаването на Морели Давънпорт рязко си пое въздух, стисна устни и сексапилната й захапка изчезна. Демарко не успя веднага да определи изражението на жената. Страх? Притеснение? Може би гняв. Каквито и емоции да изпитваше, скъпи спомени за Морели не бяха сред тях.
— За какво става въпрос? — попита Давънпорт. Мачкаше парчето плат, но може би несъзнателно.
— Мога ли да вляза? — попита Демарко.
— Не. И искам да знам защо сте дошли.
Сложен въпрос. Демарко нямаше намерение да й казва, че е открил името й върху салфетка в портфейла на мъртвец.
— Интересува ме работата ви като служител на сенатор Морели.
— Защо?
— Не мога да ви кажа. Това е правителствен въпрос, свързан с текущо разследване.
За момент Демарко си помисли, че Давънпорт ще откаже да говори, но тя го изненада:
— Никога не съм работила за сенатора. Работих за съпругата му, но й дадох консултации само два пъти. — За секунда се поколеба, после добави: — Нещата просто не се получиха.
— Какво значи това?