— Наистина.
— Как се чувстваш?
— Не съм зле.
— Виждаш ли! — обяви Бертен с известна триумфалност. Ръката се появи отново, затършува из натъпканата чанта и извади оттам малко запечатано пликче. — Разтвори това в шест унции отвара от корените на сарсапарила36 и добави малко ленено масло. Два пъти дневно.
Пендъргаст прибра пликчето в джоба си.
— Благодаря, maitre. Съжалявам, че ви причиних такава неприятност.
За миг блестящите черни очи омекнаха.
— Пфу! Беше хубаво, че се видяхме след толкова години. Следващият път, когато се срещнем, обаче, ще е в Ню Орлиънс — няма да се върна в това място на мрака отново! — Той потрепери. — Желая ти късмет. Този Лоа на Вилата е истински дявол. Дявол.
— Има ли още нещо, което трябва да ми кажете, преди да си тръгнете?
— Не. Да! — Дребният мъж се закашля и се сви отново. — Почти го бях забравил при тези си страдания. Онова малко ковчеже, което ти ми показа — онова, в стаята за доказателства… — Странно е.
— За онова ли става въпрос — от гробницата на Колин Фиъринг? Което повредихте?
Бертен кимна.
— Отне ми известно време да го осъзная. Но аранжировката на черепите и костите на капака… — Той поклати глава. — Пропорцията е необичайна, противоречаща сама на себе си. Би трябвало да следва Истинската Матрица: две към пет. Едва доловима разлика, но все пак разлика. Не си пасва с останалото. — Той махна презрително с пръсти. — Примитивно е, странно е.
— Анализирах сивкавия прах, който беше вътре в нея. Изглежда, че е обикновена дървесна пепел.
Поредно презрително махване с пръсти.
— Виждаш ли? Не си пасва с другите оби на Шариер и Вилата. Онези са безкрайно по-лоши. Защо този предмет не отговаря на матрицата, е загадка.
— Благодаря ви, учителю. — И Пендъргаст се изправи със замислено изражение върху лицето.
— Няма защо. А сега adieu37, скъпи ми Алойзиъс… adieu! Помни: разтваряш това в отвара от шест унции сарсапарила, два пъти дневно. — Бертен потропа по тавана на колата с върха на тоягата си. — Можете да тръгвате, добри ми господине! И не пришпорвайте конете, умолявам ви!
56.
Отдел „Мултимедии“ на площад „Полиция“ №1 напомняше на Д’Агоста за контролна зала в подводница: гореща, натъпкана с електроника, задушна. Под ниския таван имаше най-малко двайсет души, приведени над терминали и уъркстейшъни. Някой ядеше, пикантната миризма на къри се носеше във въздуха.
Той спря и се огледа. Най-голямата група беше концентрирана в дъното, където се намираше кабинката на Джон Лоудър, началник на техническите служби към следствието. Д’Агоста тръгна нататък и чувството му за безсилие нарасна, когато видя, че Числит вече е там. Заместник-началникът се обърна, изгледа Д’Агоста и отново се върна в предишната си поза.
Лоудър седеше пред дигиталния си уъркстейшън — компютър с могъщ процесор под бюрото и двоен трийсетинчов монитор върху него. Въпреки предположението на Д’Агоста, съдебният техник бе настоявал, че са му нужни поне два часа, за да обработи и подготви видеото. До този момент бяха изминали деветдесет минути.
— Дай ми последните данни — каза Д’Агоста, когато се приближи.
Лоудър се отблъсна от бюрото.
— Става въпрос за MPEG-4 файл, изпратен по електронната поща до Отдела за радио и телевизионни новини.
— А трасето?
Лоудър поклати глава.
— Който го е направил, е използвал сървър в Казахстан.
— Видеото?
Техникът посочи към екрана:
— То е в съдебния видеоанализатор.
— Това ли е, което отнема двайсет минути?
Лоудър се намръщи.
— Синхронизирах и приведох кадрите в съответствие по време в целия клип, отстраних шумовете и изсветлих всяко изображение, след което приложих дигитално стабилизиране на образа.
— А спомняте ли си дали сте сложили черешка отгоре?
— Лейтенант, изчистването на файла не е само изглаждане и контрастиране на образа, то включва също и редуциране на отвличащите вниманието елементи, и може да накара да изпъкнат доказателства, които иначе биха останали незабелязани.
Д’Агоста понечи да каже, че тук става дума за заложен човешки живот и че всяка минута е от значение, но се отказа.
— Достатъчно. Да го видим.
Лоудър дръпна джог шатъла по-близко — кръгъл черен механизъм с размерите на хокейна шайба — и видеото оживя на разположения отляво монитор. Сега изглеждаше по-малко зърнесто и неясно, отколкото когато го бе видял по новините. Чу се тракане, след това слаба светлина прониза мрака: и се появи Нора. Тя се вгледа в камерата, лицето й, осветено от източника на светлина, приличаше на бял дух, който се носи в тъмнината. Зад нея Д’Агоста едва успя да различи разхвърляната на циментовия под слама, грубо измазаните с хоросан каменни стени.