— Точно така. Само нож.
— Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.
— Съвсем вярно.
— Какво мислиш, тогава?
Д’Агоста бе размишлявал над това доста.
— Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?
— За втори път ми задаваш този въпрос.
Д’Агоста поклати глава.
— Просто искам да съм сигурен, това е.
— Но все пак го търсиш, нали?
— По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му. Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?
За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.
— Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.
— Някой по-конкретно?
Тя се замисли за момент.
— Лукас Клайн.
— Кой?
— Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.
— Защо се сещаш точно за него?
— Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.
— Бих искал да го видя, ако може.
— Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…
— Какви странни пакети?
— Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… — Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. — Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.
— Вече е в списъка ми.
Тя замълча за минута, гледайки го с тези зачервени, решителни очи.
— Лейтенант, не мислиш ли, че това е прекалено абсурдно престъпление? Фиъринг влиза и си излиза без изобщо да му пука за свидетели, без никакво усилие да се дегизира или да избегне охранителната камера?
Това беше другият момент, върху който Д’Агоста беше размишлявал: толкова глупав ли наистина беше Фиъринг? Ако се приемеше, че изобщо е бил той.
— Все още има много неща за изясняване.
Тя задържа очите си върху него по-дълго. След това се наведе към чаршафите.
— Апартаментът още ли е запечатан?
— Не. Днес след десет сутринта ще го отворят.
Тя се поколеба.
— Днес следобед ме изписват и аз… искам де се прибера колкото е възможно по-скоро.
Д’Агоста разбираше.
— Вече съм го подготвил за завръщането ти. Наех една компания, която го изчисти много бързо.
Нора кимна и извърна главата си.
Това беше знак да си тръгва и Д’Агоста се изправи.
— Благодаря ти, Нора. Ще те информирам за развоя на разследването. Ако се сетиш за още нещо, ще ме уведомиш, нали? Ще държим връзка.
Тя отново кимна, без да го погледне.
— И не забравяй какво ти казах. Ще открием Фиъринг — имаш думата ми.
7.
Специален агент Пендъргаст се плъзна тихо по дългия слабо осветен централен коридор на своя апартамент на Уест стрийт 72-а. Мина покрай елегантна библиотека; стая, посветена на ренесансови и барокови маслени платна; изба с контролирана от климатична система температура, натъпкана от пода до тавана с висококачествени вина в каси от тиково дърво; салон с кожени фотьойли, скъпи копринени килими и терминали, свързани с половин дузина база данни, принадлежащи на силите на реда.
Това бяха публичните помещения в апартамента на Пендъргаст, въпреки че може би по-малко от десет души изобщо някога ги бяха виждали. Сега той се беше насочил към частните стаи, познати само на него и на Киоко Ишимура, глухонямата икономка, която живееше в апартамента и го поддържаше.
За няколко години Пендъргаст дискретно бе придобил още два съседни апартамента, когато се появиха на пазара и ги бе присъединил към своя. Сега жилището му бе обърнато в голямата си част към Дакота стрийт 72 и дори отчасти към Сентръл парк Уест; необятно, с безброй пристройки, и все пак крайно лично обиталище.
Достигайки края на коридора, той зави и отвори вратата на нещо, което имаше вид на килер. Малката стая обаче беше празна, с изключение на още една врата в отсрещната стена. Като изключи охранителната система, той отвори вратата и влезе в частните си покои. Премина бързо и през тях, кимна на госпожица Ишимура, която стоеше в просторната кухня и готвеше супа от рибешки глави на печка от ресторантски клас. Както всички помещения на Дакота, кухнята имаше необикновено висок таван. Най-сетне той стигна до края на друг коридор с поредна безлична на вид врата. Отвъд нея се намираше дестинацията му: третият апартамент, неговата светая светих, в която дори госпожица Ишимура влизаше само в крайно редки случаи.