Д’Агоста си спомни първия път, когато бе дошъл в тази гора и бе получил един здрав удар по главата. Той взе Глока в ръка, докато се изправяше. Това нямаше да се случи отново.
Като следваше Пендъргаст, хукна към телената ограда, промуши се през една дупка и изтича приведен до основата на външната стена на Вилата. Не след дълго стигнаха до малка, изгнила врата в стената, заключена с катинар. Един силен удар — и длетото на Пендъргаст го разби. Агентът отвори вратата и зад нея се разкри тясна, пълна с боклуци алея, с надвиснали над нея покриви, които се нижеха от едната страна на масивната църква. Той надникна вътре и Д’Агоста го последва, затваряйки вратата зад тях. Пендъргаст притисна ухо към задната стена на църквата. Д’Агоста направи същото. Вътре се чуваше монотонно припяващ глас, който се издигаше и спускаше, треперещ и осъдителен, и убеждаващ като глас на свещеник, но прекалено заглушен, за да се доловят някакви думи — като че ли в началото бе започнал на английски. Периодично отговаряха десетки гласове като басова партия на безсмислен хор, а после побърканото монотонно припяване започваше отново.
Примесено с него идваше лекото, високо изцвилване на изплашено жребче.
Д’Агоста се опита да отпъди този ужас от съзнанието си и да се фокусира върху онова, което правеха. Той отиде по алеята до Пендъргаст, притичвайки от едната пътека до другата, като през цялото време държеше главата си наведена, а лицето си скрито. Не се виждаше никой. Най-вероятно повечето бяха в църквата за отвратителната церемония. Алеята направи остра чупка в разнебитения комплекс от древни, рахитични сгради, след това мина покрай по-голяма постройка, залепена за църквата, която вероятно беше старият дом на енорийския свещеник или пастор.
Първата врата на сградата беше заключена, но Пендъргаст я отвори за по-малко от пет секунди. Те влязоха бързо вътре и се намериха в тъмна стая със спарен въздух. Когато очите им се адаптираха към мрака, Д’Агоста видя, че това е трапезария със стара дъбова маса, столове и много свещи в свещници с масивни подложки. Единствената светлина идваше от CRT терминала на стар компютър, съвсем не на място сред старата мебелировка. Врати на изток, юг и запад водеха към дори още по-тъмни стаи.
Декламацията на жреца тук се чуваше дори още по-силно, идваща от неопределена посока.
Изведнъж проблемът, за който бяха дошли — да намерят Нора в този лабиринт от сгради — им се строи непреодолим. Д’Агоста отпъди мисълта. Нещата трябваше да се вършат едно по едно.
— Кухните в тези стари къщи винаги имат вход към избените складове за провизии — прошепна Пендъргаст. Той избра една врата наслуки — тази на изток — и минаха през нея. Д’Агоста вървеше отзад. Озоваха се в килер, натъпкан с конопени чували, които изглеждаха пълни с жито. Там, в самия край, се намираше и примитивен асансьор. Като мина покрай Пендъргаст, Д’Агоста застана отпред, отвори вратата, светна фенерчето и погледна надолу — пътя надолу.
Внезапно зад тях се чу глас, силен и рязък.
— Вие двамата! Какво правите тук!
62.
Заместник-началник Хари Числит се измъкна от задната седалка на необозначения Краун Вик, бързо прекоси тротоара и отиде при личния си помощник, инспектор Минерва, който наблюдаваше тълпата през бинокъла си. Тълпа, помисли си Числит, беше малко преувеличено: имаше двеста, най-много двеста и петдесет души, пръснати из бейзболното игрище на входа на парка — размахваха плакати и скандираха. Изглеждаха като онези типове, които прегръщаха дърветата последния път, когато се бяха събрали. Докато гледаше, надигна се одобрителен вик, който замря почти толкова внезапно, както бе започнал.
— Виждаш ли онзи тип с брадата? — попита той. — Филмовия режисьор, онзи, който ги събра последният път?
Минерва сканира игрището с бинокъла си.
— Не.
— Контролните и нападателните позиции?
— Имаме екипи на всички места в игрището.
— Това е главното. — Числит чу да се издига друг нерешителен възглас. Протестиращите звучаха много по-апатично от миналия път. И без онзи говорител, който ги възпламеняваше, тази работа без съмнение скоро щеше да претърпи фиаско. А и да не претърпеше, той бе подготвен.
— Сър. — Той се обърна и за своя изненада видя до себе си жена с капитански нашивки на яката. Беше дребна и тъмнокоса и отвърна на погледа му с хладна самоувереност, която той мигновено намери за дразнеща и леко заплашителна. Тя не беше част от неговия състав, но я познаваше: Лора Хейуърд. Най-младият капитан жена в службите. И гадже на лейтенант Д’Агоста — или, ако слуховете бяха верни, — бивше гадже. Нито едно от качествата й не печелеше симпатията му.