Вродената сякаш сила на по-високия мъж мигновено подчини тълпата. Той вдигна едната си ръка:
— Не влизайте! — Гласът беше тих, погребален, с лек акцент, който Плок не разпозна — и въпреки това излъчващ огромна власт.
Плок мина отпред и го погледна.
— Кой сте вие?
— Името ми е Босонг. А това е моята община, която вие осквернявате с присъствието си.
Плок изправи гръб. Прекрасно знаеше, че ръстът му е наполовина по-малък от този на опонента му, но за сметка на това беше два пъти по-широк от него. Независимо от това, когато започна да говори, гласът му изхрущя убедено:
— Ние ще влезем, а пък вие ще се дръпнете. Нямате право да сте тук!
Мъжът стоеше неподвижно, и за своя изненада Плок видя в червеникавия полумрак зад него най-малко стотина души.
— Не вредим на никого — продължи Босонг. — Искаме само да ни оставите.
— Не вредите ли? А как наричате прерязването на гърлата на беззащитни животни?
— Това са свещени жертви според нашата религия…
— Глупости! А какво ще кажете за жената, която отвлякохте? Къде е тя? И къде са животните? Къде ги държите? Отговорете ми!
— Не знам нищо за никаква жена.
— Лъжец!
При тези думи жрецът рязко вдигна хлопката в едната си ръка и едно странно изглеждащо снопче с пера в другата, след което поде силно, с треперлив глас да нарежда монотонно някакви думи на чужд език, сякаш отправяше проклятие към нахълталите.
Плок се пресегна и изби снопчето от ръката му.
— Разкарай това мъмбо-джъмбо от лицето ми! Дръпни се или ще те съборим.
Мъжът гледаше без да казва нищо. Плок пристъпи напред, сякаш се канеше да мине през него; в този миг тълпата зад гърба му отговори с вик и се втурна, изтласка го въпреки волята му към жреца и той го блъсна назад; само след миг мъжът бе съборен; тълпата нахлу в тъмната църква, изтласквайки грубо Босонг на една страна; събраните вътре послушници изглеждаха все по-разколебани при вида на падналия жрец, викаха от страх, гняв и обида заради осквернената си светиня.
— Към животните! — извика Плок. — Намерете животните! Освободете животните!
67.
Дрехите на Пендъргаст бяха разкъсани и кървави, а ухото му още звънтеше от удара. Той се подпря и се изправи несигурно на краката си. Сблъсъкът с отвратителното създание го бе оставил в безсъзнание за няколко минути и когато дойде на себе си, наоколо бе пълен мрак. Облече сакото си, извади едно малко фенерче, което носеше за непредвидени случаи като този, и обходи с лъча наоколо. Бавно и методично претърси влажния под за оръжието си, но то не се виждаше никъде. Успя да различи леки признаци на борба от кървавите отпечатъци на очевидно избягалия Д’Агоста, както и следите от босите крака на преследвача му.
Той изгаси светлината и остана в мрака. Направи една бърза сметка и взе решение. Това същество, това зомби, бе държано от своите пазачи с ужасната цел да убива. На свобода, то представляваше смъртна заплаха и за двама им. А Пендъргаст имаше вяра на Д’Агоста — пълна вяра. Ако някой можеше да се грижи за себе си, това бе лейтенантът.
Но Нора — Нора още чакаше да бъде спасена.
Пендъргаст светна отново фенерчето и освети помещението. Беше истински некропол с дървени ковчези, положени върху редици повдигнати каменни пиедестали, някои струпани по два-три един върху друг, много от тях се бяха срутили и изсипали съдържанието си на пода. Изглеждаше сякаш голяма част от избените пространства на Вилата, първоначално строени с друга цел, бяха превърнати в складове за мъртъвци.
Но когато се обърна, приготвяйки се да поднови търсенето на Нора, забеляза с ъгълчето на окото си нещо — една необичайна гробница. Нещо в нея привлече вниманието му. Той се приближи да я изследва по-отблизо, и тогава — след кратък размисъл — сложи ръка отгоре.
Беше ковчег, направен от тежка оловна ламарина. Вместо да стои на постамент като останалите, той бе сложен в каменния под и само горната му част стърчеше над земята. Това, което задържа погледа на агента, беше открехнатият капак. Подземната гробница беше плячкосана, както изглежда, съвсем неотдавна.
Той се вгледа по-внимателно. През миналите векове оловото често е било използвано при погребения на важни персони заради консервиращите му качества. Като освети с фенерчето вътре, той забеляза колко внимателно е бил запечатан ковчегът — оловният капак беше запоен здраво към горната част. Но някой беше успял да го разбие с брадва, разсичайки безжалостно печата, бе откъртил капака и разкрил вътрешността. Бе направено не само съвсем скоро, но също и много припряно. Следите в мекия метал бяха отчетливи и ясни, нямаше белези от окисляване.