Топлината от запалката започна да пари пръста му и той я загаси. Трябваше да се върне назад, да намери оръжието и фенерчето си, да открие Пендъргаст. И, преди всичко, да открие Нора.
Той изруга силно и отново щракна запалката. Като се опитваше да игнорира пробождащата болка в ръката си и се опираше в стената, стигна до главния тунел. Не го позна — приличаше на останалите.
Продължи напред бавно. Дали се бяха преместили нататък в този тунел? В трепкащата светлина на запалката можеше да види пресни следи върху влажния мръсен под, но дали не бяха неговите? След миг забеляза един голям, широк отпечатък от бос крак. Потръпна.
Звуците отгоре се усилиха: викове, шумен грак от мегафон, трясък. Съвсем не звучеше като церемония. А по-скоро като нахлули вътре демонстранти.
Дали затова преследвачът му беше изчезнал? Не виждаше друго обяснение.
— Пендъргаст!
Внезапно видя светлини в мрака и на завоя на тунела пред него се появиха група послушници. Бяха с качулки и мантии. Някои държаха джобни фенерчета и факли в ръце, други — различни оръжия, лопати и вили. Бяха двайсетина, може би и повече.
Д’Агоста преглътна, отстъпи назад и се запита дали са го забелязали в тъмното.
Мъжете извикаха в един глас и се втурнаха към него.
Той се обърна и побягна, притиснал счупената ръка към гърдите си, тичайки с все сила по тъмните тунели, а пламъчето на запалката трептеше гаснеше на течението. Накрая изгасна и той спря да щракне запалката, пое си дъх и отново хукна. Зави зад един ъгъл и се оказа в мрачно мазе, натъпкано с прогнили купчини дървен материал. В отсрещния край имаше врата. Той мина през нея и побърза да затвори след себе си, след което се подпря с гръб, дишайки тежко. Болката в ръката не му позволяваше да мисли. Запалката бе изгаснала в стремителния му бяг и след като пламъчето отново заигра, установи, че се намира в друг голям склад. Погледна към краката си и онова, което видя, накара сърцето му да замръзне в гърдите.
На пет крачки пред него зееше яма, облицована с камъни. Навремето сигурно е била стар кладенец с хлъзгави, иззидани с камък стени. Той се приближи внимателно, вдигнал запалка над тъмната паст. Изглеждаше бездънна. Наоколо се валяха стари мебели, счупени керамични плочки, плесенясали книги и какво ли не още.
Той отчаяно се огледа за място, където да се скрие. Имаше достатъчно, но нито едно не представляваше сигурна защита, ако на онези им хрумнеше да претърсят всяко кътче и пролука. Обходи с пламъчето древната стена, след това изтича, събаряйки един тръстиков стол в бягството си, който се разпадна и се заплете в краката му. Той го изрита ядосано, след това се приведе и мина под един свод в дъното на склада. Озова се в огромно, подобно на гробница място, с големи каменни колони и кръстовидни тавани. Освети наоколо: това беше друга гробница, различна от първата, стените й и подовете бяха облицовани с мраморни плочи; кръстове, плачещи върби и черепи, дати на раждане и смърт, грубо изсечени в тях. Имаше също така редици от груби дървени саркофази. Беше пълен хаос, всичко тънеше в прах, каменните стени се рушаха. Мястото бе много старо: очевидно предшестваше окупацията на Вилата с десетилетия, може би дори столетия. Над главата на Д’Агоста гласовете се усилиха: звучеше като начало на конфронтация, ако не и бунт.
Той чу вратата на помещението с кладенеца да се отваря зад него, чу тичане на много крака.
Съзирайки един сводест коридор в далечния край на криптата, той изтича нататък, хукна по него, зави на една пресечка, избра наслуки един коридор, после друг. Този беше по-груб, но явно от по-късен период, напомняше повече на катакомба, изкопана в земята, с ниши в твърдите глинени стени. Тук преобладаваха идоли на вуду с проядени от молците торбички, снопчета разложени пера, странни конструкции и рисунки, както и един-единствен странно оформен олтар.
Като изпълзя под ниския свод, Д’Агоста попадна в зала, чиито стени от пода до тавана бяха осеяни с ниши, във всяка от които имаше по един или повече скелети. Без да мисли се втурна към най-голямата ниша, пазейки счупената си ръка, изблъска настрана костите, и като се извиваше, се изтегли колкото се може по-назад, като същевременно придърпваше с крак костите на предишното им място.
И зачака.
Преследвачите му бяха близко: можеше да чуе гласовете им, отекващи странно в подземието. Това не беше добре: накрая все пак щяха да го намерят. Той огледа нишата на светлината на запалката и откри, че тя води още по-дълбоко в земята. С извъртане можеше да си пробие път нататък. За щастие, влагата не позволяваше да се надига прах при усилията му, въпреки, че сега го обгърна неприятната миризма на плесен и разложение. По някои от труповете още се виждаха дрипи от одеждите им, остатъци от коса, катарами на колани, копчета и сбръчкани обувки. Изглежда обитателите на Вилата бяха слагали труповете на мъртъвците си в тези дълбоки ниши — като просто бяха избутвали навътре старите.