Хлъзгавите стени му позволиха да се изтегли бързо по наклона, докато напредваше с всички сили навътре.
Пое си дъх и зачака. Гласовете на преследвачите му ставаха все по-силни и по-силни с приближаването. Докато накрая стана ясно, че вече са в залата.
Той се намираше дълбоко в мрака, прекалено далеч, за да пробие там светлина на джобно фенерче. Чуваше тракащите звуци: осъзна, че мъжете мушкат прът в погребалните ниши, опитвайки се да го накарат да излезе отвътре. По едно време прътът се плъзна в скривалището му, но той бе дълбоко навътре, за да бъде достигнат. Опитите продължиха известно време, след което преминаха към съседните ниши. После внезапно гласовете на преследвачите му се издигнаха възбудено, за да се отдалечат и да замрат в далечината.
Тишина.
Дали не ги бяха извикали да отбраняват Вилата? Това бе единственото възможно обяснение.
Д’Агоста изчака една минута, после още малко, за да бъде сигурен. Накрая се размърда, за да се измъкне от скривалището си. Беше безполезно: откри, че в паниката си се беше заклещил здраво. Прекалено здраво. Заля го чувство за клаустрофобия; опита се да го овладее, да регулира дишането си. Изви се отново — по-точно опита, — но си оставаше залостен. Паниката заплашваше да се върне отново, по-силна.
Не можеше да бъде. Нали все пак беше влязъл някак си. Със сигурност би трябвало да може и да излезе.
Сгъна крака си, мушна го между пода и тавана и се опита да се задържи в равновесие, докато натискаше със здравата си ръка. Без резултат. Стените бяха хлъзгави от влага и тиня, а подът се издигаше под лек ъгъл нагоре. Той се въртеше, пъшкаше, драскаше с нокти наоколо. При един пореден пристъп на паника заби ноктите си във влажната пръст и се опита да си пробие път навън, изпочупвайки няколко.
Мили боже, помисли си той отчаяно. Сега съм жив погребан. Прехапа устни.
Това бе единственото, което можеше да направи, за да не закрещи.
69.
Погрешните завои и връщането отнеха десет минути на Пендъргаст, за да стигне до кухненския асансьор, водещ към килера за провизии. Той изблъска стенещия мъж, който бе в полусъзнание, изпълзя, и — като мина през един панел в горната му част и хвана кабелите — успя да се изтегли нагоре и да излезе от подземието. Когато асансьорът се блъсна и спря срещу покрива на шахтата, агентът отвори вратата и изскочи навън. От църквата се носеха шум и викове, сякаш всички обитатели на Вилата бяха съвсем наблизо. Това му оставяше път за бягство. Той изтича през тъмните стаи на старото пасторско жилище, излезе през една странична врата и тръгна по извита задна алея. За по-малко от пет минути беше отново в гората на Инууд Хил Парк. Освободи се от качулката и мантията и ги пусна на покритата с листа земя, извади клетъчния си телефон и започна да набира.
— Хейуърд — отговори гласът отсреща.
— Обажда се Пендъргаст.
— Защо всеки път, когато чуя гласа ви, се изпълвам със страх?
— Наблизо ли се намирате до Инууд Хил Парк?
— Аз съм с Числит и хората му.
— А, да. Числит. Един завет към пълната безполезност от по-високо образование. А сега слушайте: Д’Агоста е в подземията на Вилата. Може би се намира в трудна ситуация.
Кратка тишина.
— Вини? Във Вилата? За какво, по дяволите?
— Мисля, че може да се досетите — търси Нора Кели. Само че аз току-що осъзнах, че Нора не е там. В момента назрява конфронтация…
— Не назрява. Вече се е разразила и…
Пендъргаст я прекъсна:
— Мисля, че Винсънт може би се нуждае от помощта ви. Отчаяно.
Тишина.
— Какво точно имате предвид?
— Няма време за обяснения, всяка минута може да е от значение. Чуйте: във Вилата пуснаха едно странно същество срещу нас, за да ни нападне.
— Например зомби? — долетя саркастичният отговор.
— Човек… или най-малкото създание, което някога е било човек, а сега е превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт има нужда от помощ. Животът му е в опасност. Бъдете внимателни.
Без да дочака отговор, Пендъргаст затвори телефона. В далечината през дърветата виждаше лунната светлина да се отразява в река Харлем. Чу се звук на двигател и един опипващ лъч прониза тъмнината: полицейски катер патрулираше напред-назад, за да следи — със закъснение — протестиращите, които идват от запад или север. Пендъргаст бързо хукна между дърветата към реката. Когато стигна края на гората, той забави, оправи разкъсания си костюм, след това тръгна из мочурливата трева надолу към покрития с камъчета бряг. Помаха на полицейския кораб, извади значката си от ФБР и я освети с помощта на писалката-фенерче.