В стаята настъпи тишина.
Д’Агоста изведнъж заговори:
— Слушай, Пендъргаст, исках да се извиня за невероятната си глупост — че те замъкнах във Вилата, че те простреляха, че едва не загубихме Нора. Правил съм такива идиотски неща, но това беше върхът.
— Скъпи ми Винсънт — промърмори Пендъргаст, — ако не бяхме отишли във Вилата, никога нямаше да открия плячкосаната гробница, никога нямаше да видя името Естебан… и къде щяхме да сме сега? Нора щеше да е мъртва, а Естебан — новият Доналд Тръмп. Така че, сам виждаш, твоята „глупост“ беше решаваща за разплитането на случая.
Д’Агоста не знаеше какво да отговори на това.
— А сега, приятели, ако не възразявате — искам да си почина.
Когато излязоха от болничната стая, Д’Агоста се обърна към Хейуърд.
— Какво беше това с подробните справки за всички, замесени в случая?
Хейуърд изглеждаше неестествено смутена.
— Не можех да стоя и просто да чакам Пендъргаст да те забърква в нещо, без да знаеш какво е. Така че… реших да поогледам случая. Съвсем мъничко.
Д’Агоста изпита странна смесица от емоции: от една страна леко раздразнение при мисълта, че може да е изглеждал като човек, който има нужда от спасяване, и от друга — огромно удовлетворение, че е била загрижена за него.
— Вечно се грижиш за мен — смънка той.
В отговор тя мушна ръка под неговата.
— Имаш ли някакви планове за вечеря?
— Да. Да отидем да вечеряме заедно.
— Къде?
— Какво ще кажеш за „Циркът“?
Тя го погледна изненадано.
— О-о! Два пъти за една година. Какъв е поводът?
— Няма повод. Просто една много специална жена.
В този момент някакъв възрастен мъж в коридора ги спря. Д’Агоста го изгледа учудено. Беше нисък и набит, облечен така, сякаш току-що е излязъл от Лондон по времето на Дикенс: черен фрак, бял карамфил в петлика, безупречно бомбе.
— Извинете ме — произнесе той. — Алойзиъс Пендъргаст ли е настанен в стаята, от която току-що излязохте?
— Да — отвърна Д’Агоста. — Защо?
— Нося писмо, което трябва да му предам. — И наистина, мъжът държеше писмо: красива, ръчно пресована кремава хартия. Отгоре беше написано името на Пендъргаст с едри ръкописни букви.
— Ще трябва да почакате с писмото — каза Д’Агоста. — Пендъргаст си почива.
— Уверявам ви, че точно това писмо би искал да види веднага. — И мъжът понечи да тръгне.
Д’Агоста го възпря, като сложи ръка на рамото му.
— Все пак кой сте вие? — поиска да знае той.
— Името ми е Огилби и съм адвокат на семейство Пендъргаст. А сега ще ме извините ли? — Той се освободи от хватката на Д’Агоста с облечената си в бежова ръкавица ръка, поклони се, повдигна шапката си към Хейуърд, и след миг влезе в стаята на Пендъргаст.
Епилог
Малката моторница режеше гладките води на Лейк Пауъл. Беше ясен, студен априлски ден, свежият аризонски въздух миришеше на чисто свежо пране. Утринното слънце грееше оранжево срещу гигантските стени от пясъчник на Гранд Бенч и когато катерът зави, платото Кайпаровитс изникна в далечината, пурпурно в изгряващото слънце, диво и непристъпно.
Нора Кели стоеше на кърмата и вятърът рошеше късата й коса. Боботенето на двигателя отекваше меко в канарите и водата съскаше по корпуса. Въздухът ухаеше на кедър и затоплени камъни, и когато минаваха между застиналите, подобни на катедрали скали, един златен орел се появи отнякъде и закръжи над ръбовете на каньона, надавайки слаб крясък.
Нора отне газта и моторницата забави до люлеене. Когато езерото направи втори завой, отпред се разкри устието на тесен, наводнен каньон — Сърпантайн каньон — две гладки стени от червен пясъчник с лента зелена вода между тях.
Нора обърна лодката към каньона. Звукът на двигателя се усили. Отговарящ на името си, каньонът изви и направи завой като селски път. Тук беше по-хладно, дори студено, и Нора можеше да види дъха си в мразовития въздух. Още една миля навътре, и стигна до едно особено красиво място, където се процеждаше малък водопад, за да се срине надолу по камъка, създавайки по пътя си микрокосмос от висящи папрати и мъх, като се спре за миг в миниатюрните усукани пинии, които се протягаха встрани от една пукнатина в скалата. Тя изключи двигателя и остана на дрейф, заслушана в плясъка на водата, като вдишваше аромата на сладка папрат и вода.
Помнеше това магично място като че ли беше вчера. Тук, на експедиция в Кивира преди почти пет години, техният катер бе минал покрай същия водопад. Бил Смитбак, с когото се бе запознала едва предишния ден, стоеше на катера и й помаха с ръка да дойде.