— Исусе — каза Д’Агоста. — Прилича на затвор.
— Това е една от най-позорните дупки за недъгави и възрастни в щата Ню Йорк — каза Пендъргаст. — Папката им за нарушения на санитарно-хигиенните норми е дебела три педи.
Те минаха с колата през отворената порта покрай една празна будка и пресякоха широкия и празен паркинг за посетители, с избуяли плевели в мрежата от пукнатини. Проктър приближи колата до главния вход и Д’Агоста излезе от купето, вече съжалявайки за напуснатите удобни седалки. Пендъргаст го последва. Влязоха в Дома през две мръсни плексигласови врати и се оказаха във фоайе с миризма на мръсен килим и старо картофено пюре. Написана на ръка табелка на една дървена поставка в центъра на помещението гласеше:
Надраскана небрежно стрелка сочеше към един ъгъл, където една жена, седнала зад бюрото, четеше „Космополитън“.
Д’Агоста свали значката си.
— Лейтенант Д’Агоста, специален агент…
— Часовете за посещения са от десет до два — долетя гласът зад списанието.
— Извинете. Ние сме полицейски служители. — Д’Агоста нямаше намерение да слуша повече глупости от никого, не и в този случай.
Жената най-накрая остави списанието и ги погледна.
Д’Агоста изчака погледът й да се плъзне по служебната му значка за момент, след което я прибра в джоба на сакото си.
— Дошли сме да се срещнем с госпожа Гладис Фиъринг.
— Хубаво. — Служителката натисна бутона за интерком и изкрещя в него: — Едни полицаи тук искат да се срещнат с Фиъринг! — Тя се обърна към тях с лице, върху което досадата бе заменена от неочаквано желание да им угоди. — Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?
Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:
— Всъщност, да.
Очите й се разшириха.
— Убийство — прошепна Пендъргаст.
Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.
— Къде? Тук?
— Ню Йорк сити.
— Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?
— Имате предвид Колин Фиъринг?
Д’Агоста погледна Пендъргаст. Какво, по дяволите, прави той?
Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.
— Познавате ли добре Колин?
— Всъщност не.
— Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?
— Не мисля. — Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. — Не.
— Трябва да е било тогава по-миналата седмица. — Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.
Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.
— Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.
— Наистина?!
— Вижте сам. — Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.
— Изглежда не е идвал често.
— Никой не идва често.
— А дъщеря й?
— Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.
Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.
— В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.
Тя спря, очите й се разшириха още.
— Убит ли е бил?
— Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?
— Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… — Тя се поколеба. — Не сте дошли да й кажете, нали?
— Не точно.
— Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.
— Какъв беше той?
Тя направи физиономия.
— Във всеки случай не бих искала такъв син.
— Наистина? Моля ви, обяснете.
— Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.
— Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?
— Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?
— Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?
— Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.
— Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.
Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.