— Всичко в апартамента ви е готово. Ключалките са сменени. Всичко е оправено. Новият ключ е у мен. Поднасям моите искрени съболезнования. Искрени.
Нора усети студения плосък ключ в ръката си.
— Ако се нуждаете от моята помощ, обадете се. — Той я погледна с искрена скръб във влажните си кафяви очи.
Нора преглътна.
— Благодаря ви за загрижеността, Енрико. — Фразата се изплъзна от устата й почти автоматично.
— Винаги. За всичко. Обаждате се и Енрико идва.
— Благодаря. — Тя се насочи към асансьора; поколеба се; погледна отново напред. Трябваше да го направи без много-много да мисли за това.
Вратата на асансьора прозвънна и кабината се издигна плавно до шестия етаж. Когато се отвори, Нора не помръдна. Едва след като тръгна отново да се затваря, тя излезе бързо в коридора.
Всичко беше тихо. Тихи звуци от цигулков квартет, изпълняващ Бетховен, се процеждаха изпод една врата, от друга долиташе заглушен разговор. Тя пристъпи, след това отново се поколеба. Напред, близо до мястото, където коридорът завиваше, се виждаше вратата към техния — към нейния — апартамент. Месинговите цифри, занитени в нея, показваха 612.
Тя тръгна бавно напред и спря пред вратата. Шпионката беше тъмна, лампите вътре бяха угасени. Патронът и ключалката бяха чисто нови. Тя разтвори дланта си и погледна ключа: блестящ, наскоро изработен. Не й изглеждаше реален. Нищо от това не изглеждаше реално. Жаме вю — противоположното на дежа вю. Сякаш виждаше всичко за първи път.
Бавно пъхна ключа и го завъртя. Ключалката изщрака и тя усети как вратата се освобождава от рамката и се залюлява на прясно смазаните си панти. Апартаментът отзад беше тъмен. Протегна ръка навътре към ключа за осветлението, заопипва, но не го намери. Къде беше? Пристъпи в мрака, все още с ръка на стената, и сърцето й внезапно започна да блъска в гърдите. Усети, че я обвива миризма — на препарати за чистене, на лак за дърво… и на още нещо.
Вратата се притвори зад нея, блокирайки светлината от коридора. Като заглуши вика в гърлото си, тя се върна назад, хвана бравата и излезе в коридора, затваряйки след себе си. Облегна глава на вратата, раменете й се затресоха силно и тя се опита да потисне риданията, които я разпъваха.
След известно време успя донякъде да се овладее. Огледа коридора в двете посоки, благодарна, че никой не минава. Беше отчасти объркана, отчасти уплашена от бурята от емоции, която продължаваше да потиска в себе си. Беше глупаво да си мисли, че може просто да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит само преди четиридесет и осем часа. Щеше да отиде при Марго Грийн, да остане при нея за няколко дни — но внезапно си спомни, че Марго си беше взела сабатична година до януари.
Трябваше да се махне. Слезе с асансьора до първия етаж и пресече коридора с омекнали крака. Портиерът й отвори вратата.
— Ако нещо ви трябва, обадете се на Енрико… — каза той, докато тя почти тичешком прелетя покрай него.
Тръгна на изток по 92-а улица към Бродуей. Беше студена, но въпреки това приятна октомврийска вечер и тротоарите бяха пълни с хора, отиващи на ресторант, хора, разхождащи кучетата си, или просто такива, които се прибираха вкъщи. Нора закрачи енергично; въздухът щеше да прочисти главата й. Тя се насочи към центъра, движеше се бързо, избягвайки хората. Тук, на улицата, сред тълпата, усети, че възвръща контрола над мислите си, и започна да вижда случилото се в истинската му светлина. Беше глупаво да реагира по такъв начин — все някога трябваше да се върне в апартамента, и колкото по-скоро — толкова по-добре. Всичките й книги, работата й, компютърът й, неговите неща — всичко беше там.
Прииска й се майка й и баща й да бяха още живи, да може да се хвърли в топлата им прегръдка. Но това бе дори още по-глупава и безплодна линия на мислене.
Тя забави крачка. Може би все пак трябваше да се върне. Това беше точно типът емоционална реакция, която се беше надявала да избегне.
Спря и се огледа. Отстрани се виеше опашка от хора, които чакаха да влязат в бара Уотъруъркс. Двама влюбени се прегръщаха на вратата. Група типове, работещи на Уолстрийт, се прибираха вкъщи, всички в тъмни костюми и служебни куфарчета. Вниманието й беше привлечено от един бездомник, който се тътреше покрай фасадите на сградите, нагаждайки крачките си към нейните; той спря също и се обърна рязко, тръгвайки в друга посока.
Нещо в крадливостта на това движение, в начина, по който мъжът прикриваше лицето си, накара инстинктите й на момиче от големия град да застанат нащрек.