Прочисти гърлото си.
— Кажи нещо за повишението, което ще получиш.
— Още не са ме повишили.
— Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.
Тя отпи вода.
— Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.
— Какви са изгледите?
— Изключително високи.
— Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.
Лора се усмихна.
— Няма такава опасност.
Д’Агоста се поколеба.
— Лора… Ти наистина ми липсваш.
Усмивката избледня.
— Ти на мен — също.
Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.
— Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?
Известно време тя не отговори, след това поклати глава.
— Още не съм готова.
— Защо не?
— Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.
— Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.
— Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.
Д’Агоста въздъхна.
— Виж… съжалявам.
В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:
— Мисля, че трябва да отговориш.
— Но…
— Давай. Вдигни.
Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.
— Да?
— Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?
Той преглътна.
— Не, не, няма такова нещо.
— Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.
— Тръгвам веднага.
— Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?
— Къде?
— Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.
13.
„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.
— Носиш ли копие от писмото? — попита Пендъргаст.
Д’Агоста потупа джоба на сакото си.
— Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?
— Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист — което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина — нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно — в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. — Той погледна Д’Агоста. — Обмисляш ли заповед за претърсване?
— Мисля първо да видя как ще мине интервюто.
Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури — воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви — украсяваха мястото.
— Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ — каза Д’Агоста като се огледа.
Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.