— Нищо не е показал — каза Клайн. — Голословни твърдения, нищо не беше доказано и неуредиците, ако такива изобщо съществуват, са завинаги преустановени. За съжаление на вас и на Смитбак, никой не заведе дело.
Д’Агоста сви рамене, сякаш да каже: Няма значение, все някога истината ще излезе наяве.
Пендъргаст се размърда в стола си.
— Колко ли неприятно трябва да е било за вас, след като статията на Смитбак е била публикувана и капитализацията на борсовите акции на ДВИ е паднала с петдесет процента. — Лицето на Клайн остана спокойно.
— Знаете пазарите. Толкова са несигурни. ДВИ почти се върна там, където беше.
Пендъргаст скръсти ръце.
— Сега сте изпълнителен директор и никой няма да започне да ви натяква или да ви вземе парите за обяд. Никой няма да спре да ви уважава, прав ли съм, господин Клайн? — Пендъргаст се усмихна благо и погледна Д’Агоста. — Писмото?
Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:
— „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ — Той вдигна очи. — Вие ли го написахте, господин Клайн?
— Да — каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.
— А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?
— Аз.
— Вие ли…
Клайн го прекъсна.
— Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. — Той примигна.
— Вие… — започна Д’Агоста.
— Въпросът е — Клайн отново извиси глас над него, — че никога няма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.
— Можем да ви приберем — каза Д’Агоста. — Можем да го направим още сега.
— Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.
— Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.
— Блъфирате, лейтенант.
— Писмото си е чиста заплаха.
— Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.
Д’Агоста се ухили.
— По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.
— Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. — Клайн се усмихна отново. — Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.
Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.
— Нефункционално — каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.
— Извинете? — вдигна вежди Клайн.
— Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис — кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?
— Ритни се отзад — долетя отговорът.
Д’Агоста се изправи.
— Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. — Той сложи ръце върху белезниците. — Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.
— Ритни се отзад, Д’Агоста — прозвуча отново гласът.
Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.
— Какво е това? — попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.
— Онова там ли? — отвърна Клайн. — О, това е Чонси.
— Изхвърлете го оттам. Веднага.
— Не мога да го направя.
— Какво? — произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.
— Той е зает.
— Ритни се отзад — чу се гласът на Чонси.
— Зает?
— Да. Обядва.
Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.
Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите — и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.