— Двете ви минути свършиха.
— Окей, тръгвам си. Искам да направите нещо — колкото за себе си, толкова и за мен. Извадете записките му по темата. По въпроса с правата на животните. Дайте да ги прегледам. Помнете: ние, репортерите, се грижим за своите. Искам да стигна до дъното на това почти толкова, колкото и вие. Помогнете ми да го направя, Нора.
При тези думи тя се усмихна кратко, подаде на Нора визитната си картичка, след което се обърна и излезе от лабораторията.
15.
Ролс Ройсът мина през двойните порти на тухлената стена, декорирана с пластмасов бръшлян, небрежно закрепен отпред. Една табелка сред бръшляна информираше посетителите, че са дошли в „Шепнещите дъбове“ — гробищен парк и Мавзолей. Отвъд стената се простираше огромна зелена ливада, граничеща с наскоро засадени дъбови дръвчета, които се поддържаха изправени от телена мрежа. Всичко беше ново и грубо. Самото гробище на практика бе празно и Д’Агоста виждаше местата, където се съединяваха чимовете трева. В един ъгъл стърчаха половин дузина огромни, полирани надгробни плочи от гранит. Напред, в средата на поляната, се издигаше мавзолей — бял като кост, груб и лишен от всякаква украса.
Проктър подкара Ролса по асфалта и спря пред сградата. Една леха пред мавзолея преливаше от цветя, макар да бе есен, и когато излезе от колата, Д’Агоста побутна с крак един стрък.
Пластмаса.
Те стояха на паркинга и се оглеждаха.
— Къде са другите? — попита Д’Агоста и погледна часовника си. — Човекът трябваше вече да е тук.
— Господа? — Иззад мавзолея се показа един изглеждащ като призрак мъж. Д’Агоста беше учуден от вида му: слаб, облечен в добре ушит черен костюм, с неестествено бяла кожа. Мъжът тръгна забързано към тях, притиснал раболепно ръце пред себе си, и се насочи право към Пендъргаст.
— Как мога да ви помогна, господине?
— Тук сме във връзка с останките на Колин Фиъринг.
— А, да, бедният нещастник, когото погребахме преди колко… почти преди две седмици? — Мъжът грейна, оглеждайки Пендъргаст отгоре до долу. — Сигурно сте в бизнеса. Винаги мога да позная човек в бизнеса.
Пендъргаст бавно пъхна ръка в джоба си.
— Да, да — продължи мъжът, — спомням си погребението добре. Бедният човек, присъстваха само сестра му и свещеникът. Бях изненадан — обикновено на погребение на такива млади е пълно с хора. Добре! От кой Дом на покойника сте, господа, и как мога да ви услужа?
Ръката на Пендъргаст най-после измъкна един кожен калъф от джоба му, който той вдигна и отвори. Мъжът се ококори.
— Какво… какво е това?
— За съжаление, не сме „в бизнеса“, както вие толкова очарователно го казахте.
Мъжът пребледня още, без да каже нищо.
Д’Агоста пристъпи и му подаде един плик.
— Тук сме във връзка със съдебното решение за ексхумация на Колин Фиъринг. Всички документи са тук.
— Ексхумация? Не знам за такова нещо.
— Говорих с господин Радклиф снощи по въпроса — обясни Д’Агоста.
— Господин Радклиф не ми е казвал нищо. Той никога не ми казва нищо. — Гласът на мъжа се извиси в недоволен хленч.
— Това е много лошо — каза Д’Агоста; противното настроение, в което бе от убийството насам, го обхвана отново. — Да свършим с това.
Служителят беше явно уплашен. Сякаш се люлееше на място.
— Ние… ние никога не сме се занимавали с такива неща досега.
— Винаги има първи път, господин…?
— Лил. Морис Лил.
В този момент служебният ван на Патологията се зададе с трополене по пътя, вдигайки облаци син пушек. Той сви на завоя прекалено бързо — Д’Агоста се запита защо всички тези хора караха като откачени — и спря с леко скърцане, като се залюля напред-назад. Двама санитари, облечени в бели униформи, излязоха отвътре, отвориха задните врати и измъкнаха носилка, върху която лежеше празен чувал за трупове.
— Къде е убитият? — извика по-слабият, с рижата коса и обсипаното с лунички лице.
Мълчание.
— Господин Лил? — обади се Д’Агоста.
— … убитият?
— Нали знаете — подзе санитарят. — Трупът. Нямаме на разположение цял ден.
Лил се окопити.
— Да. Да, разбира се. Моля, последвайте ме в мавзолея.
Той тръгна към предната врата, набра един код на таблото и покритата с фалшив бронз врата се отвори, разкривайки високо, бяло пространство с урни, които се издигаха от пода до тавана на всичките четири стени. Два огромни снопа от пластмасови цветя преливаха от двойка гипсови гигантски урни в италиански стил. Само върху няколко от урните имаше черни надписи с издълбани имена и дати. Д’Агоста, без да иска, подуши въздуха, търсейки онази позната миризма, но той беше чист, свеж, ароматизиран. Определено ароматизиран. Такова място, помисли си той, трябва да има някаква супермощна климатична система.