Вратата на асансьора се отвори и Нора излезе от него в коридора. Беше показала добро време и с малко късмет Бил още щеше да е на кушетката, може би разтворил онзи роман на Такъри, от който цяла седмица не спираше да се възторгва. Тя внимателно крепеше кутията с тортата в ръце, докато ровеше за ключа си; той със сигурност се беше досетил къде е отишла, но беше трудно да се подготви изненада за първата годишнина на някого…
Нещо не беше наред. Тя беше до такава степен заета с мислите си, че й отне една минута да осъзнае какво е: вратата на апартамента им зееше широко отворена.
В този момент някой излезе. Позна го. Дрехите му бяха мръсни и подгизнали от кръв, а в ръката си държеше окървавен нож. Докато стоеше и гледаше към нея, ножът падна шумно на пода.
Инстинктивно, без да мисли, тя пусна тортата и ключовете и се втурна към него. От съседните врати наизскачаха съседи, гласовете им се издигаха, пълни със страх и ужас. Странната мъжка фигура се наведе и взе ножа, но Нора блъсна ръката му настрана и заби юмрук в стомаха му. Той побесня и я запрати към отсрещната стена на коридора, като блъскаше главата й в мазилката, докато тя не се свлече на пода. Пред очите й танцуваха кръгове, когато го видя да се олюлява над нея с вдигнат нож. Изви се в мига, когато той замахна; после я ритна яростно в главата, вдигайки отново ножа. В коридора отекна силен писък. Но Нора не можа да го чуе; вече нямаше никакви звуци, само неясни образи. А после и те изчезнаха.
2.
Лейтенант Винсънт Д’Агоста стоеше в претъпкания коридор пред вратата на тристайния апартамент. Той размърда рамене в кафявия си костюм, опитвайки се да отлепи изпотените си ръце от полиестерната риза. Беше много разгневен, а гневът не беше добро нещо. Щеше да повлияе върху всичко, което правеше, да понижи способността му за наблюдение.
Той си пое дълбока глътка въздух и го издиша, сякаш се опитваше да изпусне и гнева с въздуха.
Вратата на апартамента се отвори и отвътре излезе слаб, прегърбен мъж с нещастен кичур коса на темето, който влачеше след себе си екипировка и буташе напред алуминиев сандък, закрепен на колелца.
— Свършихме, лейтенант. — Мъжът взе една клавиатура от друг офицер и напусна, последван от помощника си.
Д’Агоста погледна часовника си. Три след полунощ. Работата на екипа на местопрестъплението беше отнела много време. Бяха вложили допълнително усърдие. Знаеха, че той и Смитбак бяха извървели дълъг път заедно. Дразнеше го начинът, по който минаваха покрай него с наведени глави и как го поглеждаха косо, питайки се как ли приема всичко. И дали ще се откаже от случая. Много детективи по убийствата биха го направили — дори само поради факта, че това щеше да повлече процес. Не изглеждаше добре, когато прокурорът те сложи на пейката на свидетелите. „Убитият е бил ваш приятел? Не е ли това доста интересно съвпадение?“ Беше усложнение, от което един процес не се нуждае, и обвинителят мразеше, когато това се случваше.
Но Д’Агоста нямаше намерение да оставя това така. Не. Пък и това беше един отворен-и-затворен случай. Престъпникът направо си беше осъден, беше им, така да се каже, в ръчичките. Оставаше само да го намерят.
Последният от екипа на криминолозите излезе от апартамента и си тръгна, оставяйки Д’Агоста сам с мислите му. Той остана за минута в празния коридор, като се опита да успокои опънатите си нерви. След това надяна чифт латексови ръкавици, нахлупи мрежичката за коса около оплешивяващото си теме и тръгна към отворената врата. Усети, че леко му прилошава. Тялото беше преместено, разбира се, но нищо друго не бе докоснато. Можеше да види там, където коридорът правеше чупка, само отрязък от стаята отвъд и езеро от кръв на пода; кървави следи от стъпки; отпечатъци от ръце, осеяли боядисаната в кремаво стена.
Прекрачи внимателно кръвта и спря пред дневната. Кожен диван, два стола, прекатурена масичка за кафе, още кървави петна върху персийския килим. Бавно отиде до средата на помещението, като местеше внимателно краката си, обути в обувки с дебели каучукови подметки, спря, обърна се и се опита да възстанови сцената в ума си.
Беше помолил криминалистите да вземат голямо количество проби от кървавите петна; имаше сложно преплетени мотиви, които той искаше да разплете, отпечатъци от стъпки през кръвта, следи от ръце, наслоени върху други следи. Смитбак се беше борил дяволски; нямаше начин престъпникът да не е оставил ДНК на мястото.