Вилата: целта на последната статия на Бил. Мястото, което според него бе главният източник на жертвоприношенията на животни в града. Тя го гледаше със смесица от боязън и интерес. Голямата постройка в сърцето му изглеждаше почти толкова стара, колкото самия Манхатън Пърчъс: в голяма степен разрушен, отчасти тухлен, отчасти построен от шоколадови на цвят греди, ниски, грубо заострени върхове, издигащи се зад масивен покрив. Докато по-ниските прозорци бяха зазидани с тухли, напуканите стъкла на горните етажи проблясваха с бледа жълта светлина, която — тя бе напълно сигурна — можеше да идва само от свещи. Мястото изглеждаше сънливо на сребристата лунна светлина, като от време навреме потъваше в по-дълбок мрак, когато по небето преминеше облак.
Докато стоеше, загледана в мигащите светлини, тя осъзна лудостта на стореното от нея. Защо всъщност беше дошла — да се взира в някаква група от къщи? Какво се надяваше да постигне сама? Какво я бе накарало да смята, че тайната лежи тук: тайната към смъртта на съпруга й?
Вилата остана обгърната в тишина и когато студеният нощен бриз раздвижи листата около нея.
Нора потрепери. После — като се загърна по-плътно в сакото си — тя се обърна и започна да си проправя път колкото може по-бързо назад през тъмните дървета към гостоприемните улици на града.
22.
— Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла — каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.
— Трябва да е от блатата — промърмори Пендъргаст.
Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.
Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.
— Добър вечер, господин Пендъргаст — поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. — Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?
— Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.
Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.
— Лека нощ — пожела им пазачът.
Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.
Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.
— Как е тя? — попита Пендъргаст.
— Все така — дойде ясният отговор.
Към тях се присъединиха двама пазачи и те продължиха по отекващите, облицовани с плочки коридори, докато най-накрая спряха пред метална врата със зарешетен прозорец. Единият мъж отключи вратата и влязоха в малката „спокойна стая“ зад нея. Д’Агоста помнеше стаята от първото си идване тук, с Лора Хейуърд, последния януари. Изглеждаше сякаш преди векове, но помещението не се бе променило ни на йота с пластмасовите си мебели, занитени към пода, и зелените си стени, лишени от картини и каквито и да било декорации.
Двамата служители изчезнаха през една тежка врата в дъното на стаята. Минута или две по-късно Д’Агоста дочу приближаването на лек скърцащ шум и един от пазачите влезе, бутайки пред себе си инвалидна количка. Старата дама бе облечена с викторианска строгост, в дълбок траур, черната й тафтена рокля и черната дантела шумоляха при всяко движение, но Д’Агоста виждаше отдолу белите ремъци.
— Вдигнете воалетката ми — долетя недоволната команда.
Един от служителите направи каквото му бе наредено. Показа се едно невероятно сбръчкано лице, оживено от злоба. Двете малки черни очи, които по някакъв начин напомняха на Д’Агоста за мънистените очи на змия, го накараха да се вгледа в тях внимателно. Тя пусна лека сардонична усмивка, знак, че го е разпознала. След това блестящите очи се спряха върху Пендъргаст.
Агентът направи крачка напред.
— Господин Пендъргаст? — чу се раздразненият глас на доктора. — Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням да спазвате определена дистанция.