— Повече от това е.
— Е, да. Вижте, като хунгон аз съм свикнал да викам понякога божествата на Рада и да ги карам да покажат майсторството си, да изпълнят благословиите към клиентите ми и към други, на които искам да помогна. И божествата, разбира се, карат еликсирите ми да действат според преднозначението си. Мой дълг е в замяна да се противопоставя; на злото, да нанасям удари срещу посредниците на Конго и Петро, когато ги срещна. В случая се опитах просто да избягам от задълженията си.
— Ако вие отново бяхте отказали да ми помогнете… тези доброжелателни божества на Рада биха ли продължили да показват майсторството си заради вас и да изпълняват благословиите ви? Или биха ви изоставили, биха ви лишили от силата си?
— Много малко вероятно е да ме изоставят.
— Но е възможно?
— Съвсем малко, да.
— Така че, макар и в малка степен, мотивът за вас е и личен. Добре. Това ми харесва. Така ми е по-удобно.
Хамптън сведе очи, загледа се в брендито си и отново вдигна глава към Джак:
— Има още една причина, която ме задължава да ви помогна. Залогът е по-висок, отколкото си мислех, когато ви изгоних от магазина днес следобед. Вижте, за да сломи фамилията Карамаза, Лавел е отворил портите на ада и е пуснал множество демонични същества, които да убиват вместо него. Това е било малоумна, глупава и ужасно славолюбива постъпка, макар че той е навярно най-силният бокор на света. Би могъл да призове духовната същина на демона и да изпрати нея подир Карамаза; тогава не би трябвало изобщо да отваря портите, нито да довежда тук тези отвратителни създания във физическата им форма. Лудост! Сега портите са открехнати съвсем малко и в момента Лавел контролира положението. Дотолкова мога да усетя чрез внимателно приложение на собствената си сила. Но Лавел е луд и ако получи пристъп, би могъл да реши да отвори портите широко, просто за забавление. А може да се умори и да отслабне; ако отслабне достатъчно, силите от другата страна със сигурност биха разбили порти те и против волята му. В който и да е от тези случаи огромни армии чудовищни същества ще се появят, за да изтребят невинните, кротките, добрите и справедливите. Само злите ще оцелеят, но и те ще открият, че живеят в ада на земята.
3
Ребека подкара по Авенюто на Америките, стигна почти до Сентрал парк, после направи забранен обратен завой на пустото кръстовище и пое отново към центъра, без да има основание да се тревожи за други шофьори. Все пак някакво движение имаше — машини за почистване на снега, една линейка, дори две-три радиотаксита, но голямата част от улиците все пак бе запълнена единствено със сняг. Беше натрупало вече повече от трийсет сантиметра и продължавате да вали. Никой не виждаше очертанията на отделните платна през снега; дори и веднага след снегорините пътят не се изчистваше до самата настилка. Никой не обръщаше внимание и на еднопосочните улици както и на светлините от светофарите, повечето от които така или иначе мигаха на жълто заради бурята.
Изтощението на Дейви навярно се бе оказало по-голямо от страха му — сега той спеше дълбоко на задната седалка.
Пени бе още будна, макар че очите й бяха налети с кръв и сълзяха. Тя решително не се оставяше да заспи; изглежда изпитваше силна необходимост да говори, като че ли непрекъснатият разговор някак щеше да държи духовете далече от тях. Стоеше будна и защото, по заобиколен начин, изглежда искаше да стигне до важен въпрос.
Ребека не беше сигурна какво е намислило момичето и затова когато накрая Пени зададе въпроса си, бе учудена от проницателността й:
— Харесваш ли баща ми?
— Разбира се — отвърна Ребека. — Ние сме партньори.
— Искам да кажа, харесваш ли го повече от партньор?
— Приятели сме. Харесвам го много.
— А нещо повече от приятели?
Ребека отмести поглед от заснежената улица и срещна погледа на момичето:
— Защо питаш?
— Просто се чудех — наведе глава Пени.
Ребека не беше сигурна какво да каже и отново се обърна към пътя.
— Кажи де — настоя Пени. — Повече от приятели ли сте?
— Ти ще се разстроиш ли, ако е така?
— Боже мой, не!
— Наистина?
— Искаш да кажеш, че бих могла да се разстроя, ако си помисля, че ти се опитваш да заемеш мястото на майка ми?
— Ами понякога възникват такива проблеми.
— Не и за мене. Аз обичах мама и никога няма да я забравя, но знам, че тя би искала аз и Дейви да бъдем щастливи, а едно от нещата, които могат да ни направят истински щастливи, е да си имаме друга майка преди да сме станали много големи и да не можем да й се радваме.
Ребека почти се изсмя от удоволствие заради сладкия и невинен, но все пак изненадващо зрял начин, по който момичето се изразяваше. Прехапа езика си обаче и остана с неподвижно лице, защото се боеше да не би Пени да изтълкува погрешно смеха й. Момичето бе така сериозно.