— Мисля, че ще е страхотно — продължи Пени, — ти и татко. Той има нужда от някого. Нали знаеш… човек, когото да… обича.
— Той много обича тебе и Дейви. Никога не съм познавала баща, който обича децата си, който ги цени така, както Джак обича и цени вас двамата.
— О, това го знам. Но само ние не му стигаме. — Момичето замълча за миг, явно дълбоко замислено. — Виж, в живота хората се делят главно на три вида. Първият вид са раздаващите се — хората, които просто дават, дават, дават и не очакват нищо в замяна. Те не са много. Предполагам, че тях, години след като умрат, ги правят светци. После идват онези, които дават и вземат — такива са повечето хора, предполагам, че и аз съм една от тях. А най-долу, на дъното, са тия, които само получават, егоистите, те вземат и вземат и никога-никога не дават нищо на останалите. Аз не казвам, че татко е напълно от раздаващите се. Знам, че не е светец. Но не е и точно от втория вид. Той е нещо по средата. Дава много повече, отколкото взема. Ти знаеш ли го това? Много повече му харесва да дава, отколкото да взема. Той има нужда да обича не само Дейви и мене… защото има много повече обич у себе си. — Тя поклати глава и въздъхна явно смутена. — Разбира ли се изобщо нещо от това, което говоря?
— Разбира се много добре — успокои я Ребека. — Знам точно за какво говориш, но съм изненадана да го чуя от единайсетгодишно момиче.
— Почти дванайсет.
— Пораснала си много за възрастта си.
— Благодаря — сериозно отвърна Пени.
На пресечката вятърът от изток на запад духаше толкова силно и носеше такива количества сняг, че човек можеше да си помисли, че там е краят на Авенюто на Америките, че опира до солидна бяла стена. Ребека намали, превключи на дълги, мина през стената и излезе от другата страна.
— Аз обичам татко ти — обърна се тя към Пени и осъзна, че още не беше казала на Джак. Всъщност за първи път от двайсет години, за първи път от смъртта на дядо й насам, бе признала, че обича някого. Оказа се, че не е толкова трудно да произнесе думите, както си бе мислила. — Аз го обичам и той ме обича.
— Това е фантастично — усмихна се Пени.
— Доста фантастично, нали? — засмя се и Ребека.
— Ще се ожените ли?
— Мисля, че да.
— Двойно по-фантастично.
— Тройно.
— След сватбата ще те наричам „мамо“ вместо Ребека — може ли?
Ребека се учуди от сълзите, които изведнъж почувства, че са напълнили очите й, преглътна буцата в гърлото си и кимна:
— Ще ми бъде приятно.
Пени въздъхна и потъна в седалката си:
— Аз се тревожех за татко. Боях се, че оня магьосник ще го убие. Но сега, след като знам за тебе и за него… е, това е още нещо, заради което си заслужава да живее. Мисля, че то ще му помогне. Мисля, че е наистина важно, че сега той трябва да се прибира вкъщи не само при Дейви и при мене, но и при тебе. Все още се страхувам за него, но вече по-малко от преди.
— Всичко ще е наред — увери я Ребека. — Ще видиш. Нищо няма да му се случи. Всички ще се отървем от това невредими.
След миг, когато погледна към Пени, видя, че момичето е заспало.
Продължи да кара сред въртящия се сняг.
— Прибери се при мене вкъщи, Джак — промълви тя. — а Бога, моля ти се, прибери се при мене вкъщи.
4
Джак разказа всичко на Карвър Хамптън, като започна с обаждането на Лавел по телефонния автомат пред „Рада“ и завърши със спасяването им от Бърт и Лио с джипа, пътуването до гаража и новите коли, решението да се разделят и да запазят децата, като ги държат в постоянно движещата се кола.
Хамптън бе явно удивен и разтревожен. Остана неподвижен, дори скован по време на целия разказ, не се помести и не отпи от брендито си. Когато Джак завърши, Хамптън примигна, потрепери и изпи цялата си чаша „Реми Мартен“ на един дъх.
— Виждате значи — завърши Джак, — някои хора биха могли да се изсмеят на думите ви, че някакви неща идват от ада, но не и аз. Изобщо не ми е трудно да ви повярвам, без да ми е съвсем ясно, че тези неща са се появили.
Хамптън остана неподвижен дълго време, а после изведнъж не можеше да си намери място. Стана и закрачи:
— Знам някои неща от ритуала, който трябва де е използвал. Той може да се извърши само от майстор, от първостепенен бокор. Древните божества не биха се отзовали на магьосник с по-малка сила. За да направи това, бокорът първо трябва да изкопае яма в земята. Тя се оформя като дупка от метеор и е дълбока към един метър. Бокорът изпълнява някои напеви… използва някои билки… И налива три вида кръв в ямата — от котка, плъх и човек. Когато изпява последното си, много дълго заклинание, дъното на ямата магически се преобразява. В известен смисъл — не е възможно нито да се обясни, нито да се разбере — ямата става много по-дълбока от метър; слива се с портите на ада и става нещо като шосе между нашия и подземния свят. От ямата започва да струи топлина, а също и смрадта от ада, и дъното й заприличва на стопено. Когато бокорът накрая призове съществата, които му трябват, те минават през портите, а после през дъното на ямата. По пътя си тези духовни същества придобиват физически тела, глинени тела, съставени от земята, през която минават, които обаче са повратливи, напълно подвижни и живи. От подробното ви описание на съществата, които сте видели тази вечер, бих казал, че са били въплъщение на дребни демони и зли хора, живели някога, а после запратени в ада — те са сред най-низшите му обитатели. Главните демони и самите древни божества щяха да бъдат много по-големи, по-зли, по-силни и безкрайно по-отблъскващи на вид.