— А това? Аз пия.
— Стигате ли до крайности?
— Не. Но ругая и псувам. Това определено го правя. Споменавам напразно името на Бога.
— Много дребен грях.
— Не ходя на черква.
— Ходенето на черква няма нищо общо с праведността. Единственото наистина важно нещо е как се държите с останалите хора. Вижте, нека го изясним, за да бъдем напълно сигурни, че именно затова Лавел не може да ви докосне. Крали ли сте нещо от някого?
— Не.
— Случвало ли ви се е да излъжете някого по финансов въпрос?
— Винаги съм пазел интересите си, дори съм бил настойчив заради тях, но не мисля, че съм измамил някого.
— Приемали ли сте подкуп като служебно лице?
— Не. Човек не може да бъде добро ченге, ако ръката му е протегната.
— Клюкар ли сте. Очерняте ли познатите си?
— Не. Но оставете тези дреболии. — Той се наведе в стола си и погледна право в очите на Хамптън. — А убийството? Убил съм двама души. Може ли да убия двамина и все пак да съм праведен? Не мисля. Това кара тезата ви да изглежда повече от пресилена.
Хамптън изглеждаше зашеметен, но само за миг. Примигна и попита:
— А, ясно. Искате да кажете, че сте ги убили по служба.
— Служебните задължения са евтино извинение, нали? Убийството си е убийство. Нали?
— Какви бяха престъпленията на тези хора?
— Първият беше убиец. Беше обрал много магазини за спиртни напитки и винаги бе застрелвал продавачите. Вторият беше насилник. Двайсет и две изнасилвания за шест месеца.
— Когато убихте тези хора, това налагаше ли се? Бихте ли могли да ги задържите, без да прибягвате до оръжие.
— И в двата случая те първи започнаха да стрелят.
Хамптън се усмихна и дълбоките бръчки по напрегнатото му лице изчезнаха.
— Самоотбраната не е грях, лейтенанте.
— Така ли? Тогава защо се чувствах така омърсен, след като дръпнах спусъка? И двата пъти. Чувствах се оцапан. Болен. Все още ми се случва да сънувам кошмари за тия двамата, виждам разкъсаните от собствения ми пистолет тела…
— Само праведният човек, само много добродетелният човек може да изпитва угризения заради убийството на две порочни животни, каквито явно са били застреляните от вас хора.
Джак поклати глава. Помести се в стола с неудобство от тази нова представа за себе си.
— Винаги съм се мислил за нормален и доста обикновен човек. Не по-лош и не по-добър от повечето хора. Мисля, че съм толкова податлив на изкушения и толкова покварен, колкото е всеки друг. И въпреки всичко, което ми казахте, все още мисля за себе си по същия начин.
— И винаги ще е така — кимна Хамптън. — Скромността е просто част от праведността. Но работата е, че за да се справите с Лавел, вие не трябва да се смятате за праведен, вие просто трябва да бъдете праведен.
— Извънбрачни връзки — отчаяно се обади Джак. — Те са грях.
— Извънбрачните връзки са грях само ако са самоцелни, ако са прелюбодеяние или изнасилване. Самоцелността е грешна, защото нарушава моралното правило всичко да се извършва умерено. При вас сексът самоцел ли е?
— Харесва ми много.
— Само за това ли мислите?
— Не.
— Прелюбодеянието е грях, защото представлява нарушение на брачната клетва, предателство и осъзната жестокост — обясни Хамптън. — Когато жена ви беше жива, лъгали ли сте я някога?
— Разбира се, че не. Аз обичах Линда.
— Преди брака ви или след смъртта на жена ви спали ли сте с жената на друг мъж? Не? Тогава не сте отговорен за нито една от формите на прелюбодейство, а знам и че не сте способен да изнасилите.
— Просто не ми се харесва всичко това за праведността — идеята, че съм някакъв избраник или нещо подобно. От това ми се гади. Вижте, не съм лъгал Линда, но докато бяхме женени, съм виждал други жени, които съм пожелавал, мислил съм си за тях, желаел съм ги, въпреки че не съм направил нещо. Мислите ми не са били чисти.
— Грехът е не в мислите, а в делата.
— Не съм светец по характер — настояваше Джак.
— Както ви казах, за да откриете и да спрете Лавел, на вас не ви трябва да мислите, че сте — само трябва да бъдете.
7
Ребека с нарастващ ужас се вслушваше в колата. Сега откъм шасито идваха и други звуци — не само странното тупкане, но и дрънчене, скърцане, стържене. Не много силно. Но тревожно.
В безопасност сме само ако продължаваме да се движим.
Спря да диша, като очакваше всеки миг моторът да престане да работи.
Вместо това шумовете отново спряха. Тя отмина четири пресечки само с шума от колата, със стоновете и фученето на ураганния вятър отвън.
Но не се отпусна. Знаеше, че има нещо нередно, беше сигурна, че то отново ще се прояви. Всъщност тишината и предчувствието бяха почти по-лоши от странните шумове.