Обърна се бързо, открехна вратата, промъкна се в катедралата „Сейнт Патрик“ и затвори плътно след себе си.
Духовете се блъснаха веднъж от другата й страна и повече не се чуха.
Беше в безопасност. За щастие, на сигурно място.
Отдели се накуцвайки от вратата, излезе от слабо осветения вестибюл, където се бе озовала, премина покрай мраморния купел Със светена вода и влезе в огромния сводест църковен неф с масивни колони и много редици полирани пейки. Извисяващите се стъклописи бяха тъмни и мрачни, тъй като се осветяваха единствено от нощта; само тук-таме заблуден лъч от уличните лампи успяваше да открие и да премине през кобалтово син или яркочервен елемент от изображението. Тук всичко беше голямо и солидно на вид — огромният орган с хилядите си медни тръби, които се извисяваха подобно на върховете на камбанариите при по-малките катедрали, големият балкон за църковния хор над преддверието, каменните стъпала, които водеха към високия амвон, покрит с меден навес — цялата тази масивност допринесе за чувството на сигурност и мир, което облада Ребека.
Пени и Дейви бяха в нефа, на една трета от пътя по централния кораб, и говореха възбудено с един млад и объркан свещеник. Пени първа забеляза Ребека, извика и се затича към нея. Дейви я последва разплакан от облекчение и радост, че я вижда. Свещеникът с расото също дойде.
Бяха само четиримата в огромното помещение, но това не бе страшно. Не им трябваше армия. Катедралата бе непревземаема крепост. Нищо не можеше да ги нарани тук. Нищо. Катедралата бе сигурна. Трябваше да е сигурна, тъй като бе последното им убежище.
3
Джак напомпа газта на колата пред магазина на Карвър Хамптън, за да загрее двигателя.
Обърна се към Хамптън и го попита:
— Сигурен ли сте, че наистина искате да дойдете?
— Това е последното нещо, което бих искал да направя — отвърна големият човек. — Нямам вашия имунитет към силата на Лавел. Бих предпочел да остана в апартамента си, при включените лампи и запалените свещи.
— Тогава останете. Не вярвам да криете нещо от мене. Наистина съм убеден, че направихте всичко, което можахте. Не ми дължите нищо повече.
— Дължа го на себе си. Да дойда с вас и да ви помогна, доколкото мога — това е правилният избор, който трябва да направя. Длъжен съм пред себе си, не мога да си позволя нов погрешен избор.
— Добре тогава. — Джак включи на скорост, но задържа крака си върху спирачката. — Все още не съм сигурен, че разбирам как точно ще намеря Лавел.
— Просто ще знаете по кои улици да минете, къде да завиете — обясни му Хамптън. — В резултат от пречистващата баня и останалите ритуали, които направихме, сега водач ви е висша сила.
— Звучи по-добре от последното издание на градската пътна карта. Само че… не съм сигурен, че усещам нещо да ме води.
— Ще усетите, лейтенанте. Но първо трябва да спрем в католическа черква и да напълним тези буркани със светена вода. — Той му показа две малки празни стъкленици, в която би се побрала по четвъртинка течност. — Има една черква право пред нас, на около пет пресечки оттук.
— Добре — съгласи се Джак. — Само едно нещо още.
— Какво?
— Нека оставим официалностите и да не ме наричаш повече „лейтенанте“. Казвам се Джак.
— А ти, ако искаш, можеш да ми казваш Карвър.
— Предпочитам.
Размениха си усмивки, Джак махна крака си от спирачката, пусна чистачките, и излезе на улицата.
Влязоха заедно в черквата.
Вестибюлът бе тъмен. В безлюдния неф бяха запалени Няколко слаби лампи плюс няколко оброчни свещици, разположени върху поставка от ковано желязо до мястото за причастие вляво от олтара. Носеше се мирис на тамян и на полировка за мебели, каквато явно бяха използвали наскоро, за да подобрят вида на изтърканите пейки. Над олтара, сред сенките, бе поставено голямо разпятие.
Карвър коленичи и се прекръсти. Макар Джак да не беше практикуващ католик, внезапно изпита силно желание да последва примера на черния човек и осъзна, че като представител на Рада специално тази нощ той бе длъжен да показва уважението си към всички божества на доброто и на светлината — към еврейския Бог от Стария завет, към Христос, Буда, Мохамед или други божества. Може би това бе първото проявление на „предводителството“, за което бе споменал Карвър.
В мраморния басейн, близо до преддверието, имаше съвсем малка локвичка светена вода, която явно нямаше да им стигне.
— С това не можем да напълним и единия буркан — забеляза Джак.