Накрая отец Валоцки взе бучка пръст и я стри с ръка.
Пени и Дейви гледаха като омагьосани. Накрая момичето се обърна към Ребека и попита:
— Какво стана?
— Не съм сигурна — отвърна тя. — Но мисля, че татко ти е успял да постигне целта си. Мисля, че Лавел е мъртъв. — Тя погледна през огромната катедрала, като че ли Джак можеше да закрачи от вестибюла, и промълви: — Обичам те, Джак.
Светлината стана оранжева, жълта, синя.
Джак гледаше напрегнато и не смееше да повярва, че вече е свършило.
От земята долетя стържещо-скърцащ звук, като че ли се затваряха огромни порти с ръждясали панти. А от ямата се понесоха слаби викове, които се променяха — от изблик на гняв, омраза и тържество се превърнаха в жалки и отчаяни стонове.
После светлината изгасна напълно.
Стърженето и скърцането престана.
Във въздуха вече нямаше сярна воня.
От ямата не се чуваше нищо.
Вече не беше порта. Сега беше само дупка в земята.
Нощта все още бе пронизващо студена, но бурята изглежда отминаваше.
Джак хвана ранената си ръка и сложи върху нея сняг, за да спре кървенето, след като вече не му трябваше кръв. Адреналинът му още бе твърде висок и не усещаше болката.
Вятърът сега бе съвсем слаб, но, за негово учудване, до него долетя глас. Гласът на Ребека. Съвсем сигурно. И каза трите думи, които той така искаше да чуе: „Обичам те, Джак“.
Обърна се съвсем объркан.
Нямаше я никъде и все пак сякаш бе чул гласа й в ухото си.
„Аз също те обичам“, промълви и той. Знаеше, че — където и да е тя — ще го чуе ясно, както и той бе чул нея.
Снегът бе намалял. Вече не валеше на малки и твърди кристали, а бе едър и пухкав, като в началото на бурята. Сега падаше бавно, в широки и коси спирали.
Джак се извърна от ямата и тръгна към къщата, за да извика линейка за Карвър Хамптън.