При играта на покер миналия четвъртък почувства, че би било чиста фантазия и непостижима мечта да преодолее усъвършенстваната психологическа защита на Ребека. След десетте месеца, прекарани като неин партньор, десет месеца на взаимна работа и взаимно доверие, на поставяне на живота в ръцете на другия той я чувстваше по-загадъчна от всякога…
Сега, след по-малко от седмица, Джак знаеше какво се крие под маската й. Знаеше от личен опит. Много личен опит. А това, което бе открил, бе дори по-хубаво, по-привлекателно и по-необичайно от онова, което бе очаквал. Тя беше прекрасна.
Но тази сутрин вътрешната Ребека с нищо не се проявяваше, нямаше и най-малкия признак, че е нещо различно от хладната и строга амазонка, за каквато тя усърдно се представяше. Като че ли предната вечер просто не я бе имало.
В коридора, пред кабинета, където Невецки и Блейн още търсеха улики, тя се обърна към него:
— Чух какво ги попита — за хаитянина.
— И какво?
— О, за Бога, Джак!
— Е, Баба Лавел е единственият ни заподозрян засега.
— Не ме смущава, че попита за него — продължи тя, — а начинът, по който попита.
— Говорих на английски, нали?
— Джак…
— Не бях достатъчно учтив ли?
— Джак…
— Просто не разбирам накъде биеш.
— Напротив, разбираш. — Тя повтори доста сполучливо думите му към Невецки и Блейн. — „Вие забелязахте ли нещо по-особено? Нещо необикновено, странно, нещо, което не може да се обясни?“
— Просто проверявах тази линия — отвърна в своя защита той.
— Също като вчера, когато прекара половината следобед в библиотеката, където правеше справки за заклинанията вуду.
— Стояхме в библиотеката по-малко от час.
— А после се озовахме в Харлем, за да разговаряме с оня магьосник.
— Не е магьосник.
— Онзи хахо.
— Карвър Хамптън не е хахо — възрази Джак.
— Пълен хахо — настоя тя.
— В онази книга имаше статия за него.
— Ако споменат за някого в книга, това не го превръща веднага в уважаван човек.
— Той е свещеник.
— Не е. Той е измамник.
— Той е свещеник на вярващите във вуду и се занимава единствено с бяла магия, с добрата магия. Хунгон — ето как се нарича той.
— И аз мога да се нарека плодно дръвче, но недей да очакваш от ушите ми да растат ябълки — отсече тя. — Хамптън е шарлатанин. Взема пари от наивниците.
— Вярванията му може и да изглеждат екзотични…
— Те са просто глупави. И магазинът, който държи. Господи! Да продава треви и шишенца с козя кръв, амулети и заклинания, тези глупости…
— За него не са глупости.
— Разбира се, че са.
— Той им вярва.
— Защото е хахо.
— Трябва най-после да решиш, Ребека. Хахо или мошеник е Карвър Хамптън? Не виждам как може да е и двете неща.
— Добре, добре. Може би този Баба Лавел наистина е убил и четирите жертви.
— Той засега е единственият заподозрян.
— Но не е използвал вуду. Нито пък черна магия. Наръгал ги е, Джак. По ръцете му е имало кръв като на всички убийци.
Очите й бяха напрегнати и още по-зелени от гняв, както винаги ставаше, когато е сърдита или нервна.
— Изобщо не съм казвал, че го е убил с магия — възрази Джак. — Не съм казвал и че вярвам във вуду-то. Но ти нали видя труповете. Видя колко странно…
— Наръгани са — отсече тя. — Обезобразени — да. Диво и жестоко накълцани — да. Мушкани по сто пъти и повече — да. Но наръгани. С нож. Истински нож. Обикновен нож.
— Патологоанатомът твърди, че оръжието, използвано при първите две убийства, едва ли е по-голямо от джобно ножче.
— Добре. Значи е било джобно ножче.
— Ребека, това звучи много глупаво.
— Убийствата винаги са глупави.
— Че какъв ще е този убиец, който е тръгнал след жертвата си с джобно ножче, за Бога?
— Лунатик.
— Психически разстроените убийци обикновено предпочитат по-респектиращи оръжия — касапски ножове, брадви, ловни пушки…
— Главно във филмите.
— И в истинския живот.
— Това е просто още един психопат като всички, които в наши дни са започнали да изпълзяват — настоя тя. — Около него няма нищо толкова необикновено или странно.
— Но как успява да ги надвие? Щом си служи само с джобно ножче, защо не могат жертвите му да се преборят с него или да избягат?
— Има обяснение — упорстваше тя. — Ще го открием.