В къщата беше топло и температурата се покачваше. Джак свали палтото си.
Ребека оставаше облечена. Топлината изглежда я безпокоеше толкова малко колкото и студът.
— И при всички случаи — продължи Джак — жертвите са се борили с нападателя. Навсякъде има следи от голяма съпротива. Но никой не е успял да го нарани, при всички случаи кръвта е само от жертвата. Това е много странно. А какво ще кажеш за Васталяно — убит в заключена баня?
Тя го изгледа рязко, но не отговори.
— Виж, Ребека. Не твърдя че причината е вуду или изобщо нещо свръхестествено. Самият аз не съм особено суеверен. Мисълта ми е, че тези убийства може да са извършени от човек, който вярва във вуду, че при тях може би има нещо ритуално. Състоянието на труповете определено потвържда ва това. Смятам, че убиецът може би мисли, че магията действа, а вярата му във вуду-то е възможно да ни даде някои улики, с които да го изобличим.
— Джак, знам, че у тебе има известна склонност… — поклати глава тя.
— Каква е тази „известна склонност“?
— Наречи го, ако искаш, прекомерно широк поглед.
— Как е възможно да имаш прекомерно широк поглед? Това е като да си прекалено честен.
— Когато Дарл Коулсън спомена, че онзи Баба Лавел завземал пазара за наркотици, като употребявал вуду-проклятия, за да премахне конкуренцията, ти го слушаше… е… ти го слушаше като изпаднало в захлас дете.
— Не е така.
— Така беше. А какво направи веднага след това — поведе ме към вуду-магазина в Харлем.
— Ако този Баба Лавел наистина се е интересувал от вуду, тогава е нормално да се предположи, че някой като Карвър Хамптън би го познавал или би могъл да ни помогне да разберем нещо за него.
— От хахо като Хамптън изобщо нямаме нужда. Припомни си случая Холдърбек.
— Емили Холдърбек. Помня го.
— Ти беше очарован от този случай — добави тя.
— Никога не съм твърдял, че там е замесено нещо свръхестествено.
— Абсолютно очарован.
— Е, онова беше невероятно убийство. Извършителят бе така смел. Стаята наистина е била тъмна, когато е стрелял, но при изстрела вътре е имало осем души.
— Но ти не беше очарован толкова от фактите, свързани със случая — продължи Ребека. — Беше заинтересуван от медиума. От онази госпожа Донатела с кристалното й кълбо. Не можеше да се наслушаш на историите й за духове. За така наречените й свръхестествени преживявания.
— И какво?
— Ти вярваш ли в духове, Джак?
— Искаш да кажеш, вярвам ли в живота след смъртта?
— В духове?
— Не знам. Може би да, може би не. Кой би могъл да каже?
— Аз мога да кажа. Аз не вярвам в духове. Но твоята двусмисленост доказва моето гледище.
— Ребека, милиони са напълно нормалните, уважавани, интелигентни, разсъдливи хора, които вярват в живота след смъртта.
— Детективът прилича много на учения — натърти тя. — Длъжен е да разсъждава логично.
— Но не е длъжен да бъде атеист, за Бога!
Тя не обърна внимание на думите му:
— Логиката е най-силното ни оръжие.
— Казвам единствено, че тук сме попаднали на нещо странно. А след като братът на една от жертвите смята, че е замесено вуду…
— Добрият детектив трябва да бъде разумен, методичен.
-… би трябвало да проверим и това, дори и да изглежда смешно.
— Добрият детектив също трябва да е стъпил на земята, да бъде реалист.
— Но добрият детектив трябва да има и въображение, да е гъвкав — противопостави се той. — После смени рязко темата: — Ребека, какво ще кажеш за снощи?
Тя се изчерви.
— Хайде да поговорим с онази Паркър. — И започна да се обръща настрани.
Той я спря, като хвана ръката й.
— Мисля, че снощи стана нещо много специално…
Тя не отговори.
— Да не би само да съм си го представил?
— Нека не говорим сега за това.
— Наистина ли бе така ужасно за теб?
— После.
— Защо се държиш така с мене?
Тя не искаше да го погледне в очите, а това не й бе присъщо.
— Доста е сложно, Джак.
— Мисля, че трябва да поговорим.
— После — настоя тя. — Моля ти се.
— Кога?
— Когато сме по-свободни.
— Кога ще бъде това? — не се отказваше той.
— Ако ни остане време да излезем на обед, може да поговорим тогава.
— Ще си осигурим времето.
— Ще видим.
— Да, ще видим.
— Сега да се захващаме с работа — подкани го тя и се отдръпна.
Този път той не я спря. Ребека тръгна към хола, където ги чакаше Шели Паркър.
Той я последва, като се питаше какво ли си докарва на главата, като си позволява да се ангажира емоционално с тази трудна жена. Може би и тя самата е хахо. Може би не си струваше заради нея да си докара неприятности. Може би щеше да донесе единствено болка и да го накара да съжалява, че се е срещнал с нея. Понякога тя наистина изглеждаше превъзбудена. По-добре да стои настрана. Най-умното, което би могъл да направи, е още сега да сложи край на всичко. Би могъл да поиска да му определят друг партньор, а може би дори да се премести от отдел убийства; така или иначе всекидневните контакти със смъртта го бяха уморили. Той и Ребека би трябвало да се разделят, да тръгнат по отделни пътища, и професионално, и лично, преди да се обвържат прекалено един с друг. Да, това беше най-доброто. Тъкмо така трябваше да постъпи.