Но както Невецки би казал: Как не.
Нямаше да подаде молба за нов партньор.
Не беше от тия, които бягат.
Освен това, помисли си, може би бе влюбен.
7
На петдесет и осем години Нейва Руни изглеждаше като нечия баба, но се движеше като хамалин от доковете. Носеше сивата си коса ниско подстригана. Чертите на кръглото й розово добронамерено лице бяха по-скоро решителни отколкото нежни, веселите й сини очи никога не бягаха встрани, винаги гледаха топло. Беше набита, но не и дебела жена. Ръцете й не бяха гладки и меки като на домакиня, а силни, бързи и дейни, без следи от заседнал живот или артрит, а с няколко мазола. Когато Нейва ходеше, изглежда нищо не можеше да я спре, в това число и другите хора, и тухлените стени; в походката й нямаше нищо изискано, елегантно или особено женствено — движеше се като строг сержант от армията.
Нейва бе започнала да чисти апартамента на Джак Досън скоро след смъртта на Линда Досън. Идваше веднъж седмично, всяка сряда. Понякога идваше у тях и вечер, за да гледа децата — всъщност бе там и снощи с Пени и Дейви, докато Джак бе отишъл на среща.
Тази сутрин си отвори с ключа, който Джак й бе дал, и отиде направо в кухнята. Сложи кафето, наля една чаша за себе си и беше я изпила до половината, когато започна да съблича палтото си. Отвън наистина бе студено и въпреки топлината в апартамента, тя трудно се отърсваше от премръзването, което бе проникнало чак до костите й по време на шестте пресечки, които трябваше да извърви от дома си до тук.
Започна да почиства от кухнята. Нищо не бе наистина мръсно. Джак и двете му дечица бяха чисти и сравнително прибрани, изобщо не приличаха на някои, за които Нейва бе работила. Въпреки това тя се зае с работата старателно, като търкаше и лъскаше със силата и решителността, които обикновено влагаше в истински мръсните задачи и се гордееше, че щом веднъж привърши, след нея всичко ще блести. Баща й — умрял преди толкова години, Бог да му даде покой — беше униформен квартален полицай и никога не бе приел рушвет; бе направил всичко по силите си, за да осигури безопасен район за хората, които живеят или работят там. Той беше доста горд от работата си и бе дал на Нейва (покрай другите неща) два ценни урока за работата — първо, човек трябва винаги да е доволен от добре свършената работа и да я цени, колкото и черна да е тя; второ, ако не можеш да вършиш нещо както трябва, по-добре не се захващай с него.
Отначало, освен шумовете, които самата тя правеше докато чистеше, Нейва чуваше единствено периодичното включване на хладилния агрегат, тропане и скърцане, като че ли някой мести мебели на горния етаж, както и фученето на острия зимен вятър в прозорците. После, щом спря, за да си сипе още малко кафе, откъм хола долетя странен звук. Остър кратък писък. Животински звук. Тя остави чашата си.
Котка? Куче?
Не приличаше на нищо такова, на нищо познато. Освен това Досънови нямаха домашни животни.
Тръгна през кухнята към вратата, която водеше към трапезарията и към хола зад нея.
Писъкът отново долетя, накара я да се закове на място, а после и да се притесни. Беше грозен, сърдит и несигурен вик — отново краткотраен, но пронизващ и някак си заплашителен. Този път не можа да го свърже толкова с животно колкото преди.
Не звучеше и кой знае колко човешки, но тя все пак попита:
— Има ли някой там?
Апартаментът бе напълно тих. Вече почти прекалено тих. Като че ли някой я подслушваше и я изчакваше да предприеме нещо.
Нейва не беше от нервните жени и определено нямаше склонност към истерия. И винаги бе сигурна, че ще съумее да се погрижи за себе си. Но този път изведнъж бе обладана от нетипичен пристъп на страх.
Тишина.
— Кой е там? — рязко попита тя.
Острият сърдит вик отново долетя. Беше отвратителен звук.
Нейва потрепна.
Плъх? Плъховете пищят. Но не така.
Като се чувстваше малко глупаво, тя взе метлата и я вдигна като оръжие.
Писъкът пак отекна откъм хола, като че ли я предизвикваше да дойде и да види какво го издава.
Тя пресече кухнята с метла в ръка и се поколеба на вратата.