— Нямам нищо общо с това!
-… но не смятаме да ви предявяваме обвинение…
— Не можете!
-… ако ни окажете съдействие.
— Не можете да ме обвините в нищо — рязко каза тя.
— Но можем да направим живота ви доста труден.
— Това може да направи и фамилията Карамаза. Нямам намерение да говоря за тях.
— Не ви питаме за тях — приведе се Ребека. — Кажете ни само за Лавел.
Шели мълчеше и замислено хапеше долната си устна.
— Той е хаитянин — опита се да й помогне Джак.
Шели престана да хапе устна и се облегна на бялото канапе, като се опитваше без успех да изглежда равнодушна:
— Какъв — янин е той?
Джак примигна:
— Какво?
— Какъв — янин е този Лавел? — повтори тя. — Египтянин, иралианин или китаец, виетнамец… Казахте, че е азиатец.
— Хаитянин. Той е от Хаити.
— О, тогава не е никакъв — янин.
— Не е никакъв — янин — съгласи се Ребека.
Шели явно откри подигравката в гласа на Ребека, защото се помести притеснено, макар че явно не разбираше с какво я е предизвикала.
— Да не е някой негър?
— Да — потвърди Джак, — и вие много добре го знаете.
— Аз не ходя с негри. — Шели вдигна глава и изправи рамене — престори се на обидена.
— Чухме, че този Лавел иска да вземе в свои ръце търговията с наркотици.
— Това нищо не ми говори.
— Вярвате ли във вуду, госпожице Паркър? — попита Джак.
Ребека въздъхна отегчено.
— Имай малко търпение — обърна се към нея Джак.
— Няма смисъл от това.
— Обещавам да не приемам всичко, което ми се каже — усмихна се Джак. Обърна се към Шели Паркър: — Вярвате ли в силата на вуду-то?
— Не, разбира се.
— Мислех си, че затова не искате да говорите за Лавел — че ви е страх от уроки или нещо такова.
— Това са само идиотщини.
— Така ли?
— Всички тия истории за вуду са идиотщини.
— Но вие сте чували за Баба Лавел? — настояваше Джак.
— Не, нали ви казах…
— Ако не знаехте нищо за Лавел — продължи Джак, — щяхте да се учудите, щом споменах толкова далечно нещо като вуду-то. Бихте ме попитали какво общо, по дяволите, има вуду-то с всичко това. Но не се учудихте, което значи, че сте чували за Лавел.
Тя вдигна ръка към устата си, постави нокът между зъбите си, почти започна да го дъвчи, но се спря, тъй като реши, че облекчението от това няма да е достатъчно, за да съсипе четиридесетдоларовия си маникюр.
— Добре, добре. Чувала съм за Лавел.
— Виждаш ли? — Джак намигна на Ребека.
— Не е лошо — призна Ребека.
— Умни похвати при разпита — обясни Джак. — Въображение.
— Може ли да ми сипете още малко уиски? — попита Шели.
— Нека първо свършим с въпросите си — отказа Ребека.
— Не съм пияна — възрази Шели.
— Не съм казала, че сте пияна — отговори Ребека.
— Никога не се напивам — продължи Шели. — Не съм пияница.
Стана от канапето, отиде до бара, вдигна една гарафа и си наля още уиски.
Ребека се обърна към Джак, като повдигна вежди.
Шели се върна и седна. Остави питието си на масичката, без да отпие — явно бе решила да докаже, че има достатъчно силна воля
Джак забеляза погледа, който Шели отправи към Ребека, и трепна. Беше като настръхнала котка, готова за бой.
Антагонизмът, който витаеше, този път не бе причинен от Ребека. Тя не бе показала студенината и остротата, на които бе способна, на Шели. Бе се държала всъщност почти приятно, докато Шели не бе започнала с „-янина“.
Явно беше обаче, че Шели се бе сравнявала с Ребека и бе решила, че стои на второ място. Това пораждаше антагонизма.
Шели беше хубава блондинка като Ребека. Но тук приликата приключваше. Фините и правилно разположени черти на Ребека говореха за чувствителност, сдържаност и добро възпитание. А Шели представляваше пародия на изкусителността. Косата й бе грижливо фризирана, така че да й придаде безгрижен и съблазнителен вид. Имаше гладки и широки скули, къса горна устна и нацупена уста. Имаше прекалено много грим. Очите й бяха сини, с примес от кафяво, и замечтани; не гледаха открито като очите на Ребека. Тялото й бе прекалено добре развито — приличаше повече на прекрасна френска паста, приготвена с прекалено много масло, прекалено много яйца, сметана и захар; претрупана и мека. Но в стегнатия си клин и лилавия пуловер определено хващаше окото.
Носеше много бижута — скъп часовник, две гривни, два пръстена, два малки медальона на златни верижки и още един със смарагд, голям колкото грахово зърно. Беше само на двайсет и две години и макар че досега не бяха я щадили, щяха да минат години преди мъжете да престанат да й купуват бижута.
На Джак му се стори, че разбира защо тя не хареса Ребека от самото начало. Шели бе типът жена, който се желае от много мъже и те не могат да спрат да мислят за нея. Ребека, от друга страна, бе типът жена, който се желае от много мъже и те не могат да спрат да мислят за нея, но и накрая се женят за нея.