Погледна към прозореца. По прозореца падаха снежинки.
— Госпожице Паркър… — поколеба се той, — мислите ли, че всичко това е станало посредством… някакви вуду-проклятия или нещо такова?
— Не. Може би. По дяволите, не знам. След случките от последните няколко дена кой би могъл да каже? Сигурна съм обаче в едно нещо — този Баба Лавел е много умен и гаден мръсник.
— Чухме малка част от тази история вчера — кимна Ребека, — от брата на една друга жертва. Без толкова много подробности обаче. Той нямаше представа къде можем да открием Лавел. А вие знаете ли?
— Държеше апартамент във Вилидж — замисли се Шели. — Но вече не е там. Откакто всичко това започна, никой не знае къде да го намери. Уличните му разпространители още работят за него, все ще са добре снабдени или поне така твърдеше Винс, но не е ясно къде е отишъл Лавел.
— Знаете ли случайно адреса на оня апартамент във Вилидж? — попита Джак.
— Не. Нали ви казах, аз не съм замесена в бизнеса с наркотиците. Не знам, честна дума. Знам само онова, което съм научила от Винс.
Джак погледна към Ребека.
— Имаш ли да я питаш още нещо?
— Не.
— Може да си вървите — освободи той Шели.
Тя накрая отпи малко от уискито си, после остави чашата, изправи се и приглади пуловера си.
— Боже, омръзнало ми е от жабари. Вече никакви италианци. С тях имам само неприятности.
Ребека се обърна рязко към нея и на Джак му се стори, че вижда припламване на гняв в очите й:
— Чувала съм, че някои от тия „-яни“ ги бива доста.
Шели изкриви лице и поклати глава:
— „-яни“? Не са за мен. Те всички са дребнички, нали?
— Ами — саркастично подхвърли Ребека — досега се отказахте от негрите, жабарите и от всички „-яни“. Вие сте много придирчиво момиче.
Джак забеляза, че присмехът изобщо не стигна до Шели. Тя се обърна замислено към Ребека — явно не беше я разбрала, — като погрешно видя у нея сродна душа:
— Така си е. Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни и мога да си позволя да бъда придирчива.
— Добре ще е да се пазите и от мексиканците — посъветва я Ребека.
— Така ли? — вдигна вежди Шели. — Никога не съм имала приятел мексиканец. Те лоши ли са?
— Най-лоши са шерпите — отвърна Ребека.
— Шерпи? — намръщи се Шели с палто в ръце. — Те пък кои са?
— От Непал — обясни Ребека.
— Къде е това?
— Хималаите.
Шели остана с полуоблечено палто:
— Ония планини?
— Ония планини — кимна Ребека.
— Това е от другата страна на света, нали?
— От другата страна на света.
Очите на Шели се разшириха. Тя дооблече палтото си:
— Вие много ли сте пътували?
Джак се боеше, че ако захапе още малко езика си, ще му потече кръв.
— Била съм тук-таме — отвърна Ребека.
Шели въздъхна, докато приглаждаше палтото по бедрата си:
— Аз самата почти не съм пътувала. Не съм била никъде освен в Маями и веднъж в Лас Вегас. Дори не съм виждала шерпа, камо ли да спя с него.
— Е — посъветва я Ребека, — ако ви се случите да срещнете някой, по-добре ще е бързо да му избягате. Никой не може да ви разбие сърцето така бързо и на толкова много парченца като шерпите. И, между другото, сигурно знаете, че не бива да напускате града, без да ни се обадите.
— Нямам намерение да ходя никъде — увери ги Шели.
Извади дълъг бял плетен шал от джоба на палтото си и го уви около врата си преди да излезе от стаята. От вратата се обърна отново към Ребека:
— И… хм… лейтенант Чандлър, извинявам се, че бях малко рязка с вас.
— Няма нищо.
— И благодаря за съвета.
— Ние, момичетата, трябва да си помагаме — усмихна й се Ребека.
— Точно така си е! — съгласи се Шели.
Излезе от стаята.
Чуха тракането от токчетата й по коридора.
— Каква тъпа, егоистична и расистка кучка! — възкликна Ребека.
Джак избухна в смях и отново се друсна на старинния стол:
— Говориш също като Невецки.
Като имитираше гласа на Шели Паркър, Ребека измяука:
— „Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни.“ Боже, Джак! Единствените добри страни у тая мръсница са двете й издутини отпред!
Джак се разсмя още повече и се облегна в стола си. Ребека се доближи към него и са захили:
— Видях как ти течаха лигите, като я гледаше.
— А не — успя да вмъкне той с изблиците от смях.
— Да, да. Определено ти течаха. Но по-добре ще направиш, ако я забравиш, Джак. Тя не те иска.
— Хайде бе?
— Ами ти имаш малко ирландска кръв. Нали така? Баба ти беше ирландка, доколкото си спомням. — Като имитираше отново гласа на Шели Паркър, тя продължи: — О, има ли нещо по-лошо от тия проклети ирландци, които целуват папата и смучат картофите си.