Джак се сети за Баба Лавел.
Вуду?
Не. разбира се, че не. Едно нещо е да се допусне, че Лавел придава на убийствата си странен вид, за да сплаши противниците си, да ги накара да мислят за вуду-проклятията, а съвсем друго е да приемеш, че проклятията наистина действат.
И все пак… А заключената баня? А фактът, че Васталяно и Рос не са успели да убият дори един от нападателите си? Ами липсата на курешки?
Ребека сигурно усещаше накъде вървят мислите му, защото се намръщи и предложи:
— Хайде. Ела да поговорим със съседите.
Вятърът изведнъж се разбуди, засвири и забесня. Понесъл със себе си снежинки, той пробяга по улицата като истински звяр — много студен и сърдит вятър.
5
Госпожа Куилън, учителката на Пени от „Уелтън“, не можеше да разбере, защо жертва на някакъв вандал бе станало само едно от шкафчетата.
— Може да е смятал да ги преобърне всичките, но после се е размислил. А може и да е започнал с твоето, мила Пени, да е чул нещо, което го е стреснало и уплашен да е избягал от страх да не би някой да идва. Но ние заключваме много добре училището през нощта, разбира се, а имаме и алармена инсталация. Как е успял и да влезе, и да излезе?
Пени знаеше, че не е бил вандал. Знаеше, че е нещо, много по-странно. Знаеше, че разбиването на шкафчето е някак свързано със зловещите събития в стаята й снощи. Но не знаеше как да изрази увереността си, без да заприлича на уплашено от кварталното страшилище хлапе, така че дори не започна да обяснява на госпожа Куилън нещата, които всъщност не бяха ясни и на нея самата.
След още разговори, много съчувствие и дори още повече объркване госпожа Куилън изпрати Пени в мазето, където припасите и запасните учебници се пазеха върху добре подредени рафтове.
— Вземи си от всичко, което ти е било унищожено, Пени. Учебници, нови моливи, нова тетрадка голям формат и таблица за умножение. И не се мотай, моля ти се. След пет минути започваме урок по математика, а там, както знаеш, трябва да работиш най-сериозно.
Пени слезе по парадното стълбище до приземния етаж, спря се пред входа да погледне през матовите прозорци въртящите се снежинки, после забърза по коридора към задната част на сградата, покрай празния физкултурен салон и покрай кабинета по пеене, където часът всеки миг щеше да започне.
Вратата към мазето беше в самия край на коридора. Тя отвори и напипа ключа за осветлението. Надолу се спускаше дълго и тясно стълбище.
Партерният коридор, по който току-що бе преминала, миришеше на тебешир и на прах от класните стаи, на сухата топлина от котела на парното. Но докато се спускаше по тесните стъпала, забеляза, че мирисът на мазето беше по-различен от горния. Долови мекия варовиков мирис на праха от бетона. Инсектицидите добавяха острото си ухание към въздуха — знаеше, че тук пръскат всеки месец, за да предпазят книгите от вредни насекоми. А под всичко останало се долавяше леко влажен мирис — слаб, но все пак неприятен дъх на мухъл.
Стигна до долния край на стълбите. Стъпките й издаваха остър и рязък шум по бетонния под и отекваха в един далечен ъгъл.
Мазето се простираше под цялата сграда и беше разделено на две отделни помещения. Срещу стълбището, зад тежка метална врата, която държаха винаги затворена, се намираше котелът за парното. По-голямото от двете помещения беше от тази страна на вратата. В средата му имаше дърводелска маса, а металните рафтове за запасите бяха подредени покрай стените и бяха претрупани с учебници и други учебни пособия.
Пени взе един голям найлонов плик от най-близкия рафт и сложи в него вещите, които й бяха необходими. Тъкмо бе открила и последния учебник, който й трябваше, когато чу зад себе си странен звук. Онзи звук. Стържещо-съскащият мънкащ звук, който бе чула снощи в спалнята си.
Обърна се.
Доколкото можеше да види, беше сама.
Въпросът бе, че не можеше да види навсякъде. Под стъпалата се простираха тъмни сенки. В единия ъгъл на помещението, до вратата на котелното, крушката бе изгоряла. Там също имаше сенки. Още повече, всеки комплект от рафтове се крепеше върху петнайсетсантиметрови крака и разстоянието между най-долната полица и пода тънеше в мрак. Имаше много места, където нещо дребно и бързо би могло да се скрие.
Изчака — замръзнала и застинала — и десет дълги секунди отминаха, после петнайсет, двайсет, а когато звукът не се повтори, тя се зачуди дали наистина го е чула или само си го е представила. Минаха още няколко секунди, бавни като минути, и тогава нещо изтропа отгоре, в горния край на стъпалата — вратата към мазето.
А когато влизаше, беше оставила вратата отворена.
Някой или нещо току-що я беше тряснало.