Със закъснение отвори уста, за да изкрещи за помощ, но пианото отново се обади. Този път мелодията беше „Рудолф, северният елен с червен нос“, още по-шумна от предишната.
Нещото под стълбището продължаваше да се взира в нея и макар че очите му изобщо не приличаха на тигрови очи, тя все пак си спомни за снимката на тигъра, която бе видяла, в едно списание. Очите от онази снимка и тези странни очи съвсем не си приличаха, но все пак нещо ги свързваше — бяха очи на хищник.
Въпреки че зрението й донякъде бе започнало да привиква с мрака, Пени все още не можеше да види как изглеждат съществата, дали са добре въоръжени със зъби и нокти. Имаше само заплашителни немигащи очи, огрени от бял пламък.
Вдясно от нея останалите същества започнаха да се движат — почти като едно, с една и съща цел.
Завъртя се към тях — сърцето й биеше по-бързо от всякога, дъхът бе застинал в гърлото й.
По блясъка на сребристите очи разбираше, че вече са скочили от рафтовете, където се бяха настанили.
Ще ме нападнат.
Двете от дърводелската маса също скочиха на пода.
Пени изпищя с всички сили.
Музиката не спираше. Дори не наруши ритъма си.
Никой не я чуваше.
Освен онова пред стълбището, всички останали същества се бяха събрали в глутница. Блестящите им очи приличаха на подбрани диаманти, изложени върху черно кадифе.
Никое от тях не я нападаше. Изчакваха.
След миг тя отново се обърна към стълбището.
Звярът пред него също бе започнал да се движи. Но не тръгна към нея. Вместо това пробяга през мазето и се присъедини към събратята си.
Стълбището бе свободно макар и тъмно.
Това е номер.
Доколкото можеше да види, нищо не би й попречило да се изкатери бързо по стълбите.
Това е клопка.
Но не им беше нужно да й поставят клопка. Тя вече бе поставена натясно. Биха могли да се втурнат към нея когато искаха. Биха могли и да я убият, ако го искаха.
Потрепващите ледено-бели очи я гледаха.
Госпожа Марч удряше по пианото.
Децата пееха.
Пени се откъсна от рафтовете, втурна се към стълбището и запълзя нагоре. При всяка стъпка очакваше, че нещата ще я захапят за петите, ще се вкопчат в нея и ще я повалят. Тя се пусна веднъж, едва не падна назад, сграбчи перилото със свободната си ръка и продължи нагоре. Последното стъпало. Площадката. Опипа вратата за бравата, откри я.
Коридорът. Светлина, сигурност. Тя трясна вратата зад гърба си. Облегна се върху й. Беше задъхана.
В кабинета по пеене още упражняваха „Рудолф, северният елен с червен нос“.
По коридора нямаше никого.
Замаяна и с омекнали колене, Пени се отпусна и седна на пода с опрян към вратата гръб. Пусна плика с учебните помагала. Беше го стискала така силно, че по дланта й бяха останали следи от дръжката. Ръката я болеше.
Песента завърши.
Започнаха нова — „Сребърни звънчета“.
Пени постепенно дойде на себе си, успокои се и започна да разсъждава нормално. Какво бяха онези противни неща? Откъде се бяха взели? Какво искаха от нея?
Спокойният размисъл не й помогна. Не успя да достигне до нито един приемлив отговор.
Много наистина тъпи отговори й минаха през главата обаче — таласъми, дяволчета, човекоядци… Хайде стига. Не можеше да са това. Това тук е истинският живот, не е приказка.
Как би могла да разкаже на някого за преживяванията си в мазето, без да я помислят за хлапе или — още по-лошо — за малко побъркана? Разбира се, големите не използват думата „побъркан“, когото говорят за деца. Би могъл да си глупав като носорог, да бърбориш безсмислици като луд, да дъвчеш мебелите, да запалваш котки и да си говориш със стените, но доколкото си дете, най-лошото, което биха казали за теб — поне пред хората, — би било, че си „емоционално объркан“, макар че с това искат да кажат точно, че си побъркан. Ако тя кажеше на госпожа Куилън, на баща си или на някой друг възрастен за нещата, които бе видяла в училищното мазе, всички биха си помислили, че тя търси внимание и съжаление; биха решили, че още не е превъзмогнала смъртта на майка си. Наистина няколко месеца, след като майка й бе починала, Пени не беше в добра форма — беше объркана, сърдита, уплашена и представляваше проблем и за баща си, и за себе си. Тогава й беше нужна помощ. Ако сега им кажеше за нещата от мазето, щяха да решат, че отново й трябва помощ. Щяха да я изпратят на „консултация“, при психолог или някакъв друг лекар „по главите“ и щяха да бъдат много внимателни към нея, да се държат много добре, да й осигурят внимание, съчувствие и всякакво лечение, но просто нямаше да й повярват, докато не видят със собствените си очи онова, което тя бе видяла.