Или докато стане прекалено късно.
Да, щяха да повярват тогава — когато вече е мъртва.
Тя изобщо не се съмняваше, че нещата с огнените очи биха се опитали да я убият — рано или късно. Не знаеше защо им е нужен животът й, но усещаше злите им намерения, омразата им. Все още наистина не й бяха причинили зло, но ставаха все по-смели. Онова от стаята й снощи не бе повредило нищо освен бухалката й за бейзбол, с която бе замахнала, но тази сутрин вече се бяха престрашили достатъчно, за да унищожат съдържанието на шкафчето й. А сега, все по-смели, се бяха показали и я бяха плашили.
После какво?
Нещо по-лошо.
Ужасът й им доставяше удоволствие, беше като храна за тях. Но като на котката с мишката накрая играта би им омръзнала. И тогава…
Тя потрепери.
Какво да направя? — отчаяно си помисли тя. Какво да направя?
8
Хотелът, един от най-добрите в града, бе точно срещу Сентрал парк. Беше същият хотел, където Джак и Линда изкараха медения си месец преди тринайсет години. Тогава не можеха да си позволят Бахамските острови, Флорида и дори Катскилс. Вместо това си останаха в града и наеха за три дена апартамент в красивата сграда и дори това им се стори екстравагантно. Меденият им месец въпреки това бе прекрасен — три дена, изпълнени със смях, приятен разговор, планове за бъдещето и много любене. Обещаха си да тидат до Бахамските острови за десетгодишнината си, когато това време дойде, вече имаха две деца и грижи за новия си апартамент, така че се споразумяха да отложат Бахамските острови за петнайсетия си юбилей. Линда умря след малко повече от година. В осемнайсетте месеца от погребението й насам Джак често си бе мислил за Бахамите, които сега завинаги щеше да свързва с нещо неприятно, и за този хотел.
Убийствата бяха станали на шестнайсетия етаж, където сега двама униформени полицаи — Ийгър и Тъфтън — бяха застанали в нишата до асансьора. Не пускаха никого освен срещу полицейско удостоверение или хора, които можеха да докажат, че държат стаи на този етаж.
— Кои са жертвите? — обърна се към Ийгър Ребека. — Обикновени хора?
— Не — поклати глава Ийгър. Беше дългурест мъж с огромни жълти зъби. При всяка пауза облизваше зъбите си. — Двамата бяха явно професионални биячи.
— Нали го знаете този тип хора? — обади се Тъфтън, когато Ийгър спря, за да оближе зъбите си. — Високи, с големи ръце; можеш да строшиш върлина във вратовете им, а те ще си мислят, че подухва ветрец.
— А третият — продължи Ийгър — е един от фамилията Карамаза. — Той замълча и протегна език над горните си зъби. — И то от самото семейство. — Премести езика на долните зъби. — Казва се… Доминик Карамаза.
— По дяволите! — изруга Джак. — Това е братът на Дженаро.
— Да, братчето на кръстника, любимецът му, дясната му ръка — избърза да потвърди Тъфтън преди Ийгър да започне да отговаря. Тъфтън имаше навика да говори бързо, беше с остри черти на лицето, ъглесто тяло и бързи движения, жестовете му бяха делови. Бавността на Ийгър сигурно беше за него постоянен източник на раздразнение, помисли си Джак. — И не само са го убили. Разпрали са го целия. По света няма патолог, който би могъл да събере Доминик обратно и да го зашие, така че да стане за открито погребение, а нали знаете колко важни са погребенията за тия сицилианци?
— Сега по улиците ще се пролее кръв — уморено махна с ръка Джак.
— Не сме имали война между бандите вече години — съгласи се Тъфтън.
— Доминик… — замисли се Ребека. Не се ли говореше за него по всички новини това лято?
— Да — потвърди Ийгър. — Областният прокурор мислеше, че има достатъчно доказателства, за да го подведе под отговорност за…
Когато спря, за да оближе жълтите си зъби с розовия език, Тъфтън бързо довърши:
— За търговия с наркотици. Той отговаряше за всички дейности на Карамаза, свързани с разпространението. Опитват се да го уличат вече двайсетина години, може би повече, но той е лисица. Не е имало случай да влезе в съда и да не си тръгне оттам оправдан.
— А какво е правил в хотела? — зачуди се Джак.
— Мисля, че се е укривал — допусна Тъфтън.
— Бил е записан под измислено име — добави Ийгър.
— Скрил се е тук с ония две маймуни, които да го пазят — завърши Тъфтън. — Сигурно са знаели, че е бил на мушката, но все пак са го застреляли.
— Застреляли? — укоризнено повтори Ийгър. От зъбите му долетя неприятен звук на смукане. — По дяволите, това не е просто застрелване. Някаква лудост е, пълно откачане — ето какво е това. Боже, ако можеше, бих казал, че е бил дъвкан, просто сдъвкан на отделни парченца.
Престъплението бе извършено в двустаен апартамент. Врата е била разбита още от първите полицаи, които са пристигнали. Съдебният медик, полицейският фотограф и двама техници от лабораторията работеха и в двете стаи.